Гребер трябваше да почака няколко минути; две погребални процесии препречваха изхода. Той огледа още веднъж наоколо. Свещеници отслужваха опело край нови гробове, близки и приятели на умрелите стояха до пресните могилки. Носеше се миризма на увехнали цветя и рохкава пръст, птичките пееха, върволицата търсеше близките си и продължаваше да се точи край оградата. Гробари забиваха търнокопи в полуизкопани ями, каменари и погребални агенти обикаляха наоколо. Мястото, където смъртта беше у дома си, беше най-оживената част на града.
Малката бяла къща на Биндинг бе потънала във вечерния здрач. В малкия басейн сред поляната ромонеше шадраван. Пред люляковите храсти цъфтяха нарциси и лалета, а между брезите се белееше мраморна статуя на младо момиче.
Икономката отвори вратата. Тя беше жена с посивели коси, препасана с голяма бяла престилка.
— Вие сте господин Гребер, нали?
— Да.
— Господинът не е в къщи. Трябваше да отиде на едно важно събрание на партията. Обаче остави бележка за вас.
Гребер я последва в хола с еленови рога и картини. Картината на Рубенс блестеше дори в мрака. На масата за пушене бе поставена загъната бутилка. До нея имаше писмо. Алфонс пишеше, че досега не е могъл да научи нещо особено, но че родителите на Гребер не са открити в списъците за убити или ранени. По всяка вероятност са евакуирани или сами са заминали за някъде. Нека Гребер да дойде утре пак. С водката да празнува тази вечер, затова че се намира далеч от Русия.
Гребер сложи писмото и бутилката в джоба си. Икономката стоеше на вратата.
— Господинът ви поздравява най-сърдечно.
— Поздравете го, моля, и вие от мен. Кажете му, че утре ще дойда пак. И сърдечно благодаря за бутилката. Ще я използувам добре.
Жената се засмя майчински.
— Той много ще се радва. Толкова е добър.
Гребер мина през градината. „Добър — помисли си той. — Но беше ли Алфонс добър и за учителя по математика Бурмайстер, когото бе изпратил в концлагер? Може би всеки беше за един добър, а за друг — точно обратното.“
Той попипа с ръка писмото и бутилката. „Да празнувам — помисли си той. — За какво? За надеждата, че родителите ми не са убити? И с кого? С хората от стая №48?“ Гребер погледна в мрака, който бе станал по- син и непроницаем. Би могъл да занесе бутилката у Елизабет Крузе. Тя би могла да я използува не по-зле от него. За себе си той имаше още от „Арманяка.“
Отвори жената с безизразно лице.
— Искам да говоря с госпожица Крузе — каза Гребер с решителен тон и се опита да мине покрай нея. Тя не се отмести.
— Госпожица Крузе не е тук — отвърна тя. — Това би трябвало да ви е известно.
— Защо да ми е известно?
— Не ви ли е казала?
— Да, забравих. Кога ще се върне?
— В седем часа.
Гребер не очакваше, че Елизабет няма да е в къщи. Той помисли да остави водката, но дали доносничката щеше да й я предаде? Може би щеше сама да я изпие.
— Добре, ще дойда после пак — каза той.
Гребер застана нерешително на улицата. Погледна часовника си. Беше малко преди шест. Очакваше го нова дълга и тъмна нощ. „Не забравяй, че си в отпуска“ — беше казал Ройтер. Той не забравяше, но с това не се свършваше работата.
Отправи се към „Карлсплац“ и седна на една пейка. Пред него се издигаше като огромна допотопна костенурка бункерът на противовъздушното скривалище. По-разумни хора се промъкваха като сенки в него, за да прекарат нощта. От околните храсти тъмнината прииждаше на вълни.
Гребер седеше безмълвно на пейката. Преди час той не бе и мислил да види отново Елизабет. Ако я беше намерил в къщи, сигурно щеше да й даде водката и щеше да си отиде. Но сега, след като не я бе намерил, чакаше с нетърпение да стане седем часа.
Елизабет му отвори сама вратата.
— Не очаквах да те видя — каза той изненадан. — Очаквах да ме посрещне змеят, който пази входа.
— Госпожа Лизер не е в къщи. Отиде на едно събрание на женската организация.
— В бригадата на ниските токове. Разбира се! Именно там й е мястото. Гребер се огледа.
— Тук изглежда съвсем другояче, когато нея я няма.
— Изглежда другояче, защото в преддверието свети — отвърна Елизабет, — Винаги паля лампата, когато я няма.
— А когато е тук?
— Когато е тук, се пести. От патриотизъм. Стоим на тъмно.
— Вярно — каза Гребер, — най-много им се иска да ни държат на тъмно.
Той извади бутилката от джоба си.
— Донесох ти малко водка. Подарък от избата на един околийски водач. Мой съученик. Елизабет го погледна.
— Такива ли съученици имаш?
— Да. И ти имаш квартиранти по принуждение. Тя се усмихна и взе бутилката.
— Трябва да видя дали ще се намери тирбушон.
Тя тръгна към кухнята и той я последва. Видя, че е облечена с черен пуловер и тясна черна пола. Косата й бе привързана към тила с дебел светлочервен вълнен конец. Елизабет имаше прави, едри рамене и тесни бедра.
— Не намирам тирбушон — каза тя и затвори чекмеджето. — Изглежда, че госпожа Лизер не пие.
— Като я гледа, човек ще каже, че само с пиене се занимава. Но тирбушон не ни е необходим.
Гребер взе бутилката, разчупи восъка по гърлото й и силно я удари два пъти в бедрото си. Тапата изскочи навън.
— Така става тази работа между военни — заяви той. — Имаш ли чаши? Или да пием от шишето?
— Имам чаши в моята стая. Ела.
Внезапно Гребер изпита радост, че е дошъл. Поне няма да бъде сам тази вечер.
Елизабет взе от етажерката до стената две високи винени чаши. Гребер разглеждаше стаята. Като че ли не беше същата. В нея имаше легло, няколко кресла със зелени калъфи, библиотека и едно бюро в стил Бидермайер3. Стаята изглеждаше старомодна и изпълнена със спокойствие и тишина. В съзнанието му тя бе останала по-безредна и по-неприветлива. „Вероятно това впечатление е било под влиянието на воя на сирените“ — помисли си той. Този вой обръщаше всичко наопаки. И самата Елизабет не беше същата като миналия път, въпреки че видът й не беше старомоден и че у нея не се забелязваше особено спокойствие.
Елизабет се обърна.
— Откога впрочем не сме се виждали?
— От сто години. Тогава бяхме деца и нямаше война.
— А сега?
— Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни. Но не толкова често.
Тя го погледна.
— Истина ли е това, което казваш?
— Не. Но кое е истина? Ти знаеш ли? Елизабет поклати глава.
— Трябва ли нещо непременно да е истина? — запита тя след това.
— Вероятно не. Защо?
— Не зная. Но може би щяхме да имаме по-малко войни, ако едните не искаха на всяка цена да убедят другите в собствената си истина.
