— Добре, до утре пет и половина. Мислиш ли, че дотогава ще научим нещо по-положително?
— Може би. Ще видим. Ако не друго, то поне ще можем да пием още по чашка. Слушай, Ернст! Беше ли в болницата?
— Да.
Биндинг кимна.
— И разбира се, само за проверка, ходи ли на гробищата?
— Не.
— Не е лошо да идеш, само за проверка. Има много, за които още не са дадени сведения.
— Добре, утре ще отида.
— Хубаво, Ернст. — Биндинг беше видимо облекчен. — И ела утре за по-дълго. Ние, старите другари, трябва да се държим един за друг. Не можеш да си представиш колко самотен се чувствува човек при такава длъжност като моята. Всеки те търси за нещо.
— И аз те търся за нещо.
— Това е друго. Искам да кажа за облаги. Биндинг взе бутилката „Арманяк“. Вкара тапата с дланта си по-надълбоко в гърлото и я подаде на Гребер.
— Вземи, Ернст. Това е хубаво питие. Сигурно ще ти потрябва. Чакай за момент. — Той отвори вратата. — Госпожа Клайнерт! Малко хартия или една кесия.
Гребер държеше бутилката в ръка.
— Не е необходимо, Алфонс. Биндинг настоя.
— Не, ще я вземеш. Имам пълна изба.
Той взе кесията, която икономката донесе и сложи в нея бутилката.
— Всичко хубаво, Ернст! И горе главата. Значи до утре.
Гребер се отправи към „Хакенщрасе“. Той се чувствуваше победен от Алфонс. „Околийски водач — помисли си той. — Първият човек, който е готов от все сърце да ми помогне и който ми предлага жилище и храна. Непременно трябва да е партийна клечка.“ Той сложи бутилката в джоба на палтото си.
Свечеряваше се. Небето беше седефено и дърветата се открояваха на светлеещия хоризонт. Синкав здрач пъплеше из развалините.
Гребер се спря пред вратата, на която бяха закачени бележките за изчезнали. Неговата я нямаше. Помисли за момент, че вятърът я е откъснал, но разсъди, че в такъв случай кабарчетата трябваше да са още там. А те липсваха. Някой бе откачил бележката.
Той почувствува как сърцето му започна силно да тупти. Трескаво огледа цялата врата, търсейки някаква вест. Не намери нищо. Тогава се втурна към къщата на родителите си. Втората бележка беше на мястото си. Взря се в нея. Никой не беше я докосвал. Нямаше никакъв знак по нея.
Той се изправи и се огледа наоколо, все още без да разбира какво е станало с бележката му. Изведнъж забеляза, че някъде надолу по улицата вятърът си играе с парче хартия. Затича се и го догони. Беше неговата бележка. Някои я беше откъснал. С педантичен почерк на единия край беше написано: „Не кради!“ В първия момент Гребер не разбра какво означава това. После се сети за липсващите кабарчета и за това, че бележката на майката бе забодена отново с четири. Тя бе взела обратно своята собственост, а на него даваше заслужен урок. Гребер намери два плоски камъка и с тях затисна бележката си на земята до самата врата. След това отново се върна при къщата на родителите си.
Той хвърли поглед към развалините. Зеленото кресло бе изчезнало. Някой го бе задигнал. Полузатрупани, на същото място се показваха няколко вестника. Той се покачи по тухлите и ги измъкна. Бяха стари вестници. Изпълнени с победи и гръмогласни заглавия, пожълтели, изпокъсани и мръсни. Хвърли ги настрана и продължи да търси. След малко между две греди намери малка книжка — жълта, смачкана и с разтворени страници, като че ли някой току-що я бе чел. Измъкна я и я позна. Негов учебник. Обърна на първата страница и видя името си. Буквите бяха вече избелели. Почеркът беше неговият, вероятно когато е бил на дванадесет или тринадесет години.
Учебник по вероучение. Книга със стотици въпроси и съответните отговори. Страниците бяха с петна, на някои имаше бележки, написани от самия него. Той се вглеждаше в тях безучастно. За момент му се стори, че всичко заигра пред него, но не можеше да си даде сметка кое точно — дали разрушеният град със спокойното седефено небе над него, или малката жълта книжка в ръцете му, която даваше отговор на всички въпроси, които вълнуваха човечеството.
Той сложи учебника настрана и продължи да търси. Но напразно. Не намери нито други книги, нито каквито и да било останки от жилището на родителите си. Не можа да си обясни как малката книжка е попаднала тук. Те живееха на втория етаж и вещите им трябваше да се намират някъде дълбоко под развалините. По всяка вероятност тя, като по чудо, е отхвръкнала от тласъка на експлозията високо във въздуха и след това бавно е паднала на земята. „Подобно на гълъб — помисли си той. — Като самотен бял гълъб, символ на сигурност и мир, спускащ се бавно в изпълнената с огън, пушек, задух, викове и смърт нощ, и носещ на крилете си ясни отговори на всички въпроси.“
Той постоя известно време сред развалините. Появи се вечерен вятър и запрелиства страниците на книгата, сякаш някое невидимо същество я четеше. „Господ е великодушен — бе написано в нея — всемогъщ, всезнаещ, всемъдър и безкрайно добър и справедлив.“
Гребер попипа с ръка бутилката „Арманяк“, която му бе дал Биндинг. Отпуши я и отпи една глътка. След това излезе на улицата. Учебникът по вероучение остана там, където си беше.
Нощта бе паднала. Никъде не се виждаше светлина. Гребер пресече „Карлсплац“. На единия ъгъл на бункера щеше за малко да се сблъска с някого. Беше един млад лейтенант, който бързаше нанякъде.
— Защо не внимавате — схока го ядосано офицерът. Гребер го погледна.
— Добре, Лудвиг — каза той. — Друг път ще бъда по-внимателен.
Лейтенантът се загледа в него. След това на лицето му се разля широка усмивка.
— Ернст, ти ли си? Беше Лудвиг Велман.
— Какво правиш, в отпуска ли си?
— Да, а ти?
— Моята се свърши. Тъкмо отивам на гарата. Затова съм се забързал толкова.
— Как изкара?
— Горе-долу! Нали знаеш! Но следващия път ще постъпя другояче. Никому няма да се обаждам и ще замина за където и да е, но само не в къщи!
— Защо?
Велман направи гримаса.
— Семейството, Ернст! Родителите! Нищо не става! Развалят на човека цялата отпуска! Откога си тук?
— От четири дни.
— Почакай! И ти ще го разбереш.
Велман се опита да запали цигара. Вятърът духна клечката кибрит. Гребер му подаде запалката си. Пламъкът освети за момент слабото му енергично лице.
— Мислят, че сме още деца — каза той и изпусна кълбо дим. — Ако поискаш да излезеш някоя вечер, веднага ти се правят кисели физиономии. Трябва да прекарваш времето си само с тях. За майка ми съм все още тринадесетгодишен. Първата половина от отпуската ми ме потопи в сълзи, за това че съм си дошъл, а втората — за това, че трябва да си отивам. Какво можеш да направиш при такова положение?
— А баща ти? Той поне е бил на фронта през първата война.
— Изглежда, че е забравил. Поне една част от службата си. За стария аз съм герой. Горд е с моите тенекийки и иска постоянно да се показва с мен. Трогателен старик от миналия век. Не ни разбират, Ернст. Внимавай и твоите да не те усетят.
— Ще внимавам — каза Гребер.
— Разбира се, те имат най-добри намерения. Всичко е от грижи и любов и именно това е лошото. Не можеш нищо да направиш. Веднага се чувствуваш пред самия себе си като закоравял престъпник.
Велман проследи с поглед едно момиче, което мина покрай тях. Светлите му чорапи се белееха в тъмнината.
— Цялата отпуска отиде по дяволите — каза той. — Единственото, което успях да постигна, е да не ме изпращат тази вечер на гарата. Все пак не съм сигурен дали няма да ги намеря там.
