чувствуваше сигурност, родина, очакване и забравени младежки мечти. Всичко това беше много силно, дойде внезапно като атака и премина също така бързо, но го остави объркан и изтощен, като че ли бе тичал с раница на гърба през дълбок сняг.
Той стана.
— Къде отиваш? — запита Бьотхер.
— И аз не зная. Където и да е.
— Беше ли в комендантството?
— Да. Имам нареждане за настаняване в казармата.
— Хубаво. Виж да те сложат в стая N48.
— Добре.
Очите на Бьотхер следяха мързеливо движенията на кръчмарката.
— Аз ще остана още малко, ще пия още една бира.
Гребер тръгна бавно нагоре по улицата към казармата. Нощта бе станала студена. На един кръстопът трамвайните линии стърчаха над един кратер от бомба. Луната изпълваше с металическа светлина вратите на разрушените къщи. Той чуваше кънтежа на стъпките си, като че ли по улицата някой го следваше. Всичко наоколо беше пусто, ясно и студено.
Казармата се намираше на една височина в края на града. Тя бе незасегната. Плацът за маршировки бе потънал в бяла светлина, сякаш го покриваше снежен килим. Гребер мина през портата. Имаше чувството, че отпуската му се е свършила вече. Всичко минало като че ли се бе сгромолясало, така както къщата на родителите му, и той се връщаше отново на фронта — този път на друг фронт, без оръдия и пушки, но изпълнен с не по-малко опасности.
9
Три дни по-късно на една маса в стая N48 четирима души играеха карти. Играеха от два дни, като прекъсваха само за да спят или ядат. Трима от играчите се сменяха. Четвъртият играеше постоянно. Казваше се Румел и преди три дни бе дошъл в отпуска — точно навреме, за да погребе жена си и дъщеря си. Разпознал жена си по една бенка на бедрото — от главата й не било останало нищо. След погребението бе дошъл в казармата и бе започнал да играе карти. Не говореше с никого. Седеше неподвижен и играеше.
Гребер седеше до прозореца. До него се намираше ефрейторът Ройтер, който бе сложил бинтования си десен крак на перваза и държеше в ръцете си шише бира. Той беше отговорник на стаята. Страдаше от подагра. Стая N48 не беше само пристанище за злополучни отпускари. Тя служеше и като болнично помещение за леко ранени. На едно от леглата спеше Фелдман от пионерските войски. Той си бе поставил за цел да навакса за три седмици съня, който бе изгубил за три години война. Ставаше от леглото само за ядене.
— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. — Не се ли е върнал още?
— Отиде до селата Хасте и Ибург. Някой му дал днес по обед велосипед на заем. С него ще може да обикаля по две села на ден. Обаче му остават все още една дузина. А има и лагери, където се изпращат конвоите с евакуирани. Те са на стотици километри един от друг. Как мисли да стигне до там!
— Аз писах до четири лагера — каза Гребер. — И за двамата.
— Вярваш ли, че ще получите отговор?
— Не. Но това няма значение. Пишем въпреки всичко.
— До кого писа?
— До ръководството на лагера. Освен това и направо до жената на Бьотхер и до моите родители.
Гребер извади връзка писма от джоба си и ги показа.
— Ей сега ще ги занеса на пощата. Ройтер кимна.
— Къде беше днес?
— В градското училище и гимнастическия салон на училището при катедралата. После ходих в един лагер за разпределение и отново в службата за регистриране. Никакъв резултат.
Един от картоиграчите, който бе сменен, седна до тях.
— Не разбирам защо вие, отпускарите, живеете в казармата — каза той на Гребер. — Колкото се може по-далеч от прусаците — такъв щеше да бъде моят лозунг! Щях да наема една стая, щях да се облека цивилен, за да мога поне две седмици да съм истински човек.
— Ставаш ли човек като се облечеш цивилен? — запита Ройтер.
— Разбира се. Какво ти трябва повече?
— Ето, чуваш ли? — каза Ройтер на Гребер. — Животът е прост, когато не се отнасяш прекалено сериозно към него. Имаш ли цивилни дрехи?
— Не, останаха под развалините на „Хакенщрасе“.
— Ако искаш, мога да ти услужа.
Гребер погледна през прозореца към двора на казармата. Няколко взвода се упражняваха в зареждане на карабина, хвърляне на гранати и отдаване чест.
— Колко глупаво! — каза той. — На фронта си мислех, че най-напред като се върна в къщи ще захвърля тези проклети дрехи и ще стана веднага цивилен. А сега ми е все едно.
— Това показва, че си най-обикновен дрисльо — заяви картоиграчът, който бе дошъл при тях, и отхапа парче лебервурст. — Чисто и просто ти си будала и не си знаеш интереса. Колко глупаво е, че отпуска получават именно тези, които не я заслужават.
Той стана и отиде при другарите си. Беше загубил четири марки от Румел, а и тази сутрин лекарят го писа годен за фронта. Имаше за какво да е кисел.
Гребер стана.
— Къде отиваш? — запита Ройтер.
— В града. До пощата и след това ще продължа търсенето.
Ройтер остави празната бирена бутилка настрана.
— Не забравяй все пак, че си в отпуска. Не забравяй също така, че не след дълго отпуската ти ще се свърши.
— Не се бой, няма да забравя — отвърна Гребер с горчивина.
Ройтер смъкна внимателно бинтования си крак от перваза на прозореца на пода.
— Не искам да кажа това. Опитай всичко, каквото можеш, за да намериш родителите си. Но не забравяй, че си в отпуска. Няма да има скоро нова.
— Зная. И докато дойде този момент, ще имам цял куп случаи да хвърля топа. И това ми е известно.
— Добре — каза Ройтер. — Щом това ти е известно, всичко е в ред.
Гребер тръгна към вратата, Видя, че на масата на картоиграчите Румел току-що бе спечелил нова победа. Обираше останалите играчи, без да му трепне окото.
— Какъв късмет! — каза с отчаяние този от картоиграчите, който бе нарекъл Гребер „дрисльо“. — Какво да се каже за такава ръка! А той дори и не се радва.
— Ернст!
Гребер се обърна. Един дребен, набит човек в униформа на околийски водач на нацистката партия стоеше пред него. Той не можа веднага да си спомни кой е, но след това го позна по кръглото лице с червени бузи и с очи като лешници.
— Биндинг! — каза той. — Алфонс Биндинг.
— Самият той.
Биндинг го гледаше възторжено.
— Какъв късмет, Ернст! Сигурно не сме се виждали от цял век. Откъде идваш?
— От Русия.
— Значи в отпуска! Това трябва да се отпразнува. Ела с мен в къщи. Живея недалеч оттук. Имам първокласен коняк! Ама че късмет да срещна стар приятел от училищната скамейка, който идва направо от фронта! Това трябва да се полее!
Гребер го наблюдаваше с любопитство. Биндинг беше учил няколко години в един и същи клас с него,
