— Това ми стига — каза той. Напрежението по лицето й се прекърши.
— Прав си — каза тя уморено. — Мислех, че носиш някакво известие от него.
— Какво се е случило с баща ти?
— Той е в концентрационен лагер. От четири месеца. Наклеветиха го. Когато каза, че искаш да питаш нещо, помислих, че носиш известие от него.
— Нали щях веднага да ти кажа. Елизабет поклати глава.
— Сигурно не, ако беше получил тайно сведения. Нали трябва да бъдеш предпазлив.
„Предпазливост — помисли си Гребер. — През целия ден не чувах нищо друго, освен тази дума.“ Хоенфридбергският марш продължаваше да гърми с тенекиен и все по-непоносим звук.
— Не може ли вече да го спрем? — запита той.
— Да. А и за тебе е по-добре да си вървиш. Нали ти казах какво се е случило.
— Аз не съм доносник — каза Гребер ядосано. — Каква е тази жена оттатък? Тя ли наклевети баща ти?
Елизабет вдигна мембраната на грамофона, но не го спря. Плочата продължи безшумно да се върти. В тишината прозвуча воят на сирена.
— Тревога — прошепна тя. — Пак, отново! Някой започна да удря на вратата.
— Изгасете светлината! Ето къде е причината за всичко. Нищо чудно. Винаги много светлина. Гребер отвори вратата.
— Къде е причината за всичко? — запита той.
Жената беше вече на другата страна на преддверието. Тя извика още нещо и изчезна. Елизабет отмести от дръжката на вратата ръката на Гребер и я затвори отново.
— Сатана такава! — каза той, — Как се е намъкнала тук?
— Наложен квартирант. Настаниха я. Мога да бъда щастлива, че можах поне да запазя тази стая.
Навън се чу нов шум — викове на жена и плач на дете.
Сигналът за предварителна тревога се усили. Елизабет взе една мушама и я наметна на раменете си.
— Трябва да идем в скривалището.
— Имаме още много време, защо не излезеш от това жилище? Трябва да е ад да живееш под един покрив с тази шпионка.
— Изгасете светлината! — извика отново жената отвън.
Елизабет се обърна и щракна ключа. След това безшумно мина през тъмното помещение и отиде до прозореца.
— Защо не излизам оттук ли? Защото не искам да избягам.
Тя отвори прозореца. Оглушителният вой на сирените нахлу в стаята и я изпълни. Фигурата на Елизабет се открояваше като черна сянка на слабата светлина, която идеше отвън. Тя закрепи крилата на прозореца с куки. Така стъклата можеха по-мъчно да се счупят от въздушния натиск на експлозиите. После тръгна към Гребер. Човек би казал, че шумът, подобно на невидима вълна, я тласкаше напред.
— Не искам да избягам — извика тя сред воя на сирените. — Не можеш ли да разбереш?
Гребер видя очите й. Бяха отново тънки, както преди, на вратата, изпълнени със страстна сила. Той имаше чувството, че трябва да се отбранява от нещо — от тези очи, от това лице, от пристъпа на сирените, от хаоса, който се изсипваше върху тях през отворения прозорец.
— Не — каза той, — не разбирам. Ти само се съсипваш. Позиция, която не може да се удържа, се изоставя. Това се учи на фронта.
Тя впи очи в него.
— Изоставяй я тогава! — извика тя ядосано. — Изоставяй я и ме остави на мира!
Елизабет се опита да се промъкне край него към вратата. Той я хвана за ръката. Тя се отскубна. Имаше повече сила, отколкото бе очаквал.
— Чакай! — извика той. — Ще дойда с теб.
Воят на сирените ги тласкаше напред. Той беше навсякъде: в стаята, в коридора, в преддверието, по стълбата, пречупваше се в стените и ехото му се връщаше отново, като че идеше от всички страни, без да пощади когото и да било. Ушите и кожата не го възпираха, той проникваше през тях и се пенеше в кръвта — караше нервите да треперят и костите да се огъват, помрачаваше мисълта.
— Къде е тази проклета сирена? — извика Гребер по стълбата. — Човек ще полудее от нея.
Някой блъсна външната врата. За момент воят намаля.
— На съседната улица — каза Елизабет. — Трябва да отидем в скривалището на „Карлсплац“. Това в къщи не струва.
Сенки се спускаха по стълбите с куфари и вързопи в ръце. Някакво джобно фенерче светна и освети лицето на Елизабет.
— Елате с нас, ако сте сама — извика някой.
— Не съм сама.
Човекът отмина бързо нататък. Пътната врата отново се отвори. Навсякъде от къщите изскачаха хора, като изсипани от кутия оловни войници. Противовъздушни защитници крещяха заповеди. Една жена с червен копринен пеньоар мина тичешком покрай тях с развети като на амазонка коси. Няколко стари хора се клатушкаха покрай стените. Те говореха нещо, но сред гонещия ги шум нищо не можеше да се чуе — сякаш безсилните им уста дъвчеха безмълвно.
Те стигнаха на „Карлсплац“. Пред входа на бункера се блъскаше възбудена тълпа. Противовъздушници тичаха наоколо като овчарски кучета и се опитваха да сложат ред. Елизабет се спря.
— Можем да се опитаме да влезем отстрани — каза Гребер.
Тя поклати глава.
— Нека да чакаме тук.
Без да вижда в тъмнината, тълпата пълзеше надолу по стълбите и изчезваше под земята. Гребер погледна Елизабет. Внезапно беше добила такъв спокоен вид, като че ли всичко това не я засягаше.
— Смела си — каза той. Тя вдигна очи.
— Не, страхувам се от скривалището.
— Хайде, по-бързо! — извика пазачът от противовъздушната защита. — Слизайте по-бързо! Или чакате специална покана?
Скривалището беше голямо, не много високо, но солидно изградено, с галерии, странични входове и електричество. Имаше и скамейки. Надзиратели поддържаха ред. Хората носеха със себе си дюшеци, одеяла, куфари, пакети и сгъваеми столове: животът под земята вече се бе организирал. Гребер огледа наоколо. За първи път се намираше в едно и също скривалище с цивилни хора, за първи път — с жени и деца. И за първи път в Германия.
Синкавата бледа светлина обезцветяваше лицата като на удавници. Недалеч от себе си той забеляза жената с червения пеньоар, който имаше сега виолетов цвят, а косата й — зелен отблясък. Гребер погледна Елизабет. И нейното лице беше посивяло и посърнало, очите — потънали дълбоко в сянката на очните кухини, а косата й — без блясък. „Удавници — помисли си той. — Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината.“
Срещу него седеше жена с две деца. Те се притискаха към коляното й. Лицата им бяха плоски и безжизнени, като вкаменени. Само в очите им имаше живот. Те блестяха и отразяваха светлината, бяха големи и широко отворени и се насочваха към изхода винаги, когато боботенето на противовъздушната артилерия ставаше по-силно и се чуваше по-ясно, а след това шареха по тавана и стените и се връщаха отново към изхода. Погледът им не се движеше бързо и скокообразно, а като на парализирани животни — бавно и плавно, равномерно, като в дълбок транс; очите им следваха шума и сновяха, а слабата светлина се отразяваше в тях. Те сякаш нямаха способността да разпознават и силата да възприемат — с безлична бдителност следваха нещо, което не бяха в състояние да видят: боботенето, което можеше да означава и самата смърт. Децата не бяха толкова малки, за да не чувствуват опасността и не толкова възрастни, за да проявяват безсмислена смелост. Те бяха будни, беззащитни и оставени на произвола на съдбата.
Гребер забеляза, че това става не само с децата. Очите на възрастните следваха същия път. Лицата и телата стояха неподвижни, хората се ослушваха, и то не само с ушите, ослушваха се също така с наведените напред рамене, с нозете, коленете, сложените на тях ръце. Те се ослушваха, без да правят
