Той се засмя.
— Ти започни още отначало както трябва, Ернст, Изчезвай от къщи поне вечер. Измисли нещо! Някакъв курс! Служба! Иначе ще стане като с мен и ще прекараш отпуската си като гимназист!
— Мисля, че с мен ще бъде другояче.
Велман разтърси ръката на Гребер.
— Дано! Тогава ще имаш по-голям късмет от мене. Ходи ли вече в школото?
— Не.
— Хич и не отивай. Аз ходих, но направих голяма грешка. Ще се отвратиш. Изхвърлили са единствения почтен учител. Полман, който ни преподаваше по вероучение. Спомняш си го, нали?
— Разбира се. Дори поех задължение да го посетя.
— Внимавай. Той е в черния списък. Най-добре прати всичко по дяволите. Човек никъде не бива да се обръща назад. И така, всичко хубаво, Ернст! Нашият кратък, славен живот, а?
— Да, Лудвиг. С безплатна храна, пребиваване в чужбина и погребение на държавни разноски.
— Мръсотия! Един Бог знае кога пак ще се видим.
Велман се засмя и изчезна в тъмнината.
Гребер продължи пътя си. Не знаеше какво да прави. Градът бе мрачен като гроб. Нямаше къде повече да търси и се убеждаваше все по-силно, че е необходимо търпение. Изпитваше ужас пред дългата нощ. Да се върне в казармата не му се искаше. Не му се ходеше и при малкото познати, които имаше в града. Не можеше да търпи тяхното смутено състрадание, а знаеше, че са доволни, когато си тръгне.
Взираше се в разядените покриви на къщите. Какво впрочем бе очаквал? Някой остров зад фронта? Родина? Сигурност? Подслон? Утеха? Може би. Но островите на надеждата бяха отдавна безшумно потънали в монотонната безсмислена смърт; фронтовете се бяха слели в едно и войната беше навсякъде. Навсякъде, дори в мозъците и сърцата.
Пътят му минаваше край едно кино. Той влезе вътре. В салона беше по-малко тъмно, отколкото на улицата. Все пак предпочете да остане тук, отколкото да обикаля из черния град или да се пропива в някоя кръчма.
10
Слънцето грееше над гробищата. Гребер забеляза, че портата бе засегната от бомба. Кръстове и надгробни плочи бяха разхвърляни по пътеките и по гробовете. Плачещи върби бяха изтръгнати с корените нагоре. Корените приличаха на клони, а самите клони — на виещи се зелени корени. Имаха вид на причудливи растения, изхвърлени с тинята от дъното на някое подземно море. По-голямата част от костите на бомбардираните в последния им покой мъртъвци бяха събрани на малки купчини. Трески и парчета от изгнили ковчези бяха пръснати сред върбите. Черепи не се виждаха.
До черквата бяха издигнали навес. Под него работеха един надзирател и двама гробари. Надзирателя бе изпотен. Той махна нетърпеливо с ръка, когато чу молбата на Гребер.
— Няма време, драги мой! Имаме двадесет погребения до обед. Милостиви боже, откъде да знаем къде са положени родителите ви. Има десетки гробове без надгробни камъни и имена. Станахме голямо предприятие! Откъде да знаем кой къде е.
— Не водите ли списъци?
— Списъци! — отвърна надзирателят с горчивина и се обърна към двамата гробари.
— Чувате ли? Иска да види списъците. Списъци! Знаете ли колко трупове стоят още непогребани. Двеста. Знаете ли колко бяха докарани след последното нападение? Петстотин! Колко при предишното нападение? Триста. Това стана в разстояние на четири дни. При това положение как да наваксаме? Нямаме физическа възможност. Трябват ни багери вместо гробари, за да можем горе-долу да смогнем и погребем труповете, които лежат още наоколо. А знаете ли кога ще бъде следващото нападение? Тази вечер? Утре? Иска списъци! Гребер не отговори нищо. Той извади пакет цигари от джоба си и ги сложи на масата. Надзирателят и гробарите се спогледаха. Гребер почака един момент. След това сложи и три пури на масата. Беше ги донесъл за баща си от Русия.
— Добре — каза надзирателят. — Ще направим каквото можем. Напишете ни имената. Един от нас ще запита в управлението на гробищата. В това време можете да видите мъртвите, които още не са записани. Ето там, наредените трупове покрай стените на черковния двор.
Гребер се отправи натам. Една част от мъртъвците имаха имена, ковчези, носилки, покривки, цветя — други бяха покрити само с бели платна. Той прочиташе имената и повдигаше платната на безименните. След това отиде към редиците на неизвестните, които лежаха един до друг под един тесен навес до стената.
Някои от тях бяха със затворени очи, други с кръстосани на гърдите ръце, повечето обаче в това положение, в което ги бяха намерили; бяха опънали само ръцете и краката им, за да се печели място.
Върволица от мълчаливи хора минаваше покрай тях. Наведени напред, те разглеждаха бледите, вкочанени лица и търсеха близките си.
Гребер влезе в редицата. Изведнъж на няколко крачки пред него една жена се свлече над един мъртвец и започна да ридае. Другите безмълвно я заобикаляха и продължаваха да търсят приведени, със съсредоточени, почти безизразни лица, по които не бе изписано нищо друго, освен изпълнено със страх очакване. Колкото повече се приближаваха до последните мъртъвци, толкова по-доловимо по лицата им се появяваше слаб лъч на неспокойна, скрита надежда; а когато стигаха края, те въздъхваха с облекчение.
— Ходихте ли в черквата? — запита надзирателят.
— Не.
— Там са най-обезобразените — надзирателят погледна Гребер. — Необходими са обаче здрави нерви.
— Ето на, вчера обершарфюрерът на един концентрационен лагер се почувствува зле като влезе. А изглеждаше здрав като бик.
Гребер влезе в черквата. След малко излезе. Надзирателят чакаше вън.
— Ужасно, нали? — Той погледна Гребер изпитателно. — Не един е припадал при тази гледка — заяви той.
Гребер не отговори нищо. Той бе виждал в живота си толкова много мъртъвци, че нищо не му правеше впечатление — дори и фактът, че в случая се касае за цивилни, между които много жени и деца. Неведнъж той бе виждал и цивилни мъртъвци; а телата на убитите в Русия, Холандия и Франция не бяха по-малко обезобразени от тези, които току-що бе видял. Струваше му се дори, че замръзналите през зимата в Русия трупове във всички стадии на разложението, и най-вече онази група от петдесет обесени партизани, с посинели, подути лица, изцъклени очи, попукани устни и почернели, чудовищно уголемени езици, представляваха много по-страшна картина, отколкото човешките останки, натрупани в черквата.
— В управлението на гробищата няма такива имена — каза надзирателят. — Но в града има още два дома за покойници. Проверихте ли там?
— Да.
— Те имат още лед. По-добре са от нас.
— Те са препълнени.
— Да, но са охлаждани. При нас не е така. А времето се затопля все повече. Ако последват още няколко нападения и имаме слънчево време, ще бъде катастрофа. Трябва да прибегнем към масови гробници.
Гребер кимна с глава. Но той не разбираше защо масовите гробници щяха да представляват катастрофа. Не беше ли катастрофа именно това, което налагаше масовите гробници.
— Работим, колкото можем — заяви надзирателят. — Наемаме всеки ден нови гробари, но въпреки това, все още сме твърде малко. Техниката ни не подхожда за нашите времена, а ни спират и религиозните предписания. — Той изтри бавно челото си. — Само в концентрационните лагери има истински напредък. Там се справят ежедневно със стотици трупове. Действуват по ултрамодерни методи. Това е възможно, разбира се, само ако разполагаш с крематориуми, но тук не може и дума да става за подобно нещо.
За момент той се загледа в пространството. След това кимна на Гребер и се върна бързо при навеса, верен на дълга си и старателен служител на смъртта.
