— Какво става? — запита Гребер. — Къде са хората? Днес е по-тихо отколкото друг път.
— Сигурно са по домовете си. Няколко дни не сме имали нападение. Затова не смеят да излизат. Чакат следващото. Така е винаги. Само непосредствено след нападение хората излизат по улиците.
— И тук значи има вече навици?
— Да. А при вас на фронта няма ли?
— Да, също има.
Навлязоха в една напълно разнебитена улица. Разпокъсани облаци пълзяха по небето и влачеха по земята тъмните си сенки. Те падаха върху развалините, подаваха се и след това изчезваха като подплашени от лунната светлина чудовища. Изведнъж се чу шум от порцеланови съдове.
— Слава Богу — каза Гребер. — Там се хранят хора. Или пият кафе. Поне дават признак на живот.
— Навярно пият кафе. Днес имаше дажба. Истинско бомбено кафе.
— Бомбено кафе?
— Да, бомбено кафе. Така го наричат. Извънредна дажба, която се получава след тежки бомбардировки. Понякога дават захар или шоколад, или дори пакет цигари.
— Както на фронта. Там дават алкохол или тютюн преди офанзива. В действителност смешно, нали? Двеста грама кафе за един час смъртен страх.
— Сто грама.
Те продължиха да вървят. След малко Гребер се спря.
— Елизабет, тук е по-безутешно отколкото в къщи. Трябваше да вземем водката с нас. Нуждая се от алкохол. И ти също. Има ли някое заведение наблизо?
— Не искам. В заведение човек се чувствува затворен като в скривалище. Всичко е затъмнено и прозорците закрити.
— Тогава да идем към казармата. Там имам още една бутилка. Ще я взема и ще я изпием на открито.
— Добре.
В тишината се чу тропот на каруца. Малко след това по улицата връхлетя галопиращ кон. Подплашено от сенките, неспокойното животно с дивите си очи и разтворените си ноздри имаше неестествен вид в бледата светлина. Коларят дърпаше юздите. Внезапно конят се вдигна на задните си крака. От устата му пръскаше пяна. Те трябваше да отскочат настрани, за да му направят път. Елизабет се покатери бързо по развалините. Малко остана конят да я закачи. За момент на Гребер се стори, че тя ще се метне на пръхтящото животно и ще отлети. Но след това силуетът й отново се открои на безбрежното и назъбено от развалините небе.
— Човек би казал, че искаше да се метнеш на коня и да избягаш оттук — каза Гребер.
— Стига да можех. Но къде? Навсякъде е война.
— Вярно, навсякъде. Дори в страните на вечния мир. В южните морета и Индия. Никъде не бихме могли да избягаме.
Стигнаха до казармата.
— Чакай ме тук, Елизабет, да взема бутилката. Връщам се веднага.
Гребер прекоси казармения двор и по отекващите под краката му стъпала се качи в стая N48. Помещението кънтеше от хъркането на половината от обитателите му. Над масата светеше затулена лампа. Картоиграчите бяха още будни. Ройтер бе седнал до тях и четеше.
— Къде е Бьотхер? — запита Гребер. Ройтер притвори книгата.
— Поръча да ти кажа, че не е открил нищо. Блъснал се е с колелото в една стена и го е счупил. Винаги същата история — злото само не идва. Утре ще тръгне отново пеш. А тази вечер е в кръчмата и се утешава. Какво става с тебе? Нещо си кисел.
— Няма нищо. Веднага ще изляза. Искам само да взема нещо.
Гребер порови из раницата си. Беше донесъл от Русия бутилка ликьор от смрика и бутилка водка. Освен това имаше и бутилката „Арманяк“ от Биндинг.
— Вземи смриката или „Арманяка“ — каза Ройтер. — Водката я няма вече.
— Как така?
— Изпихме я. Трябваше доброволно да ни я подариш. Който се връща от Русия, не трябва да се държи като капиталист. Трябва да мисли малко и за другарите си. Добра беше твоята водка.
Гребер извади двете останали бутилки. Сложи „Арманяка“ в джоба си, а другата даде на Ройтер.
— Имаш право. Вземи това питие като лекарство за подаграта ти. А и ти не бъди капиталист. Дай и на другите.
— Благодаря.
Ройтер подскочи на един крак до раницата си и извади оттам един тирбушон.
— Предполагам, че имаш намерение да приложиш най-примитивната форма на прелъстяване — каза той. — Ще прибегнеш до помощта на алкохола. Обикновено човек забравя да извади предварително тапата. А като е възбуден, може и да си пореже муцуната, ако реши да счупи гърлото на бутилката. Ето, вземи! Бъди от тези, които навреме се грижат за всичко.
— Върви по дяволите! Бутилката е отворена. Ройтер отвори другата бутилка.
— Как си попаднал на холандско питие в Русия?
— Купих го. Да имаш други въпроси? Ройтер се захили.
— Нямам. Изчезвай с твоя „Арманяк“, примитивен Казанова, и не се срамувай. Имаш смекчаващи вината обстоятелства. Липса на време. Отпуската е къса, а войната — дълга.
Фелдман се изправи в леглото си.
— Гребер, искаш ли презерватив? Имам в портфейла си. На мен не са ми нужни. Който спи, не рискува да се зарази от сифилис.
— Не е точно така — заяви Ройтер. — Може би в случая имаме безсеменно зачатие. Но, разбира се, Гребер е момче, което обича естествената любов. Нали е расов ариец с дванадесет чистокръвни предтечи. За такива като него употребяването на презервативи е престъпление срещу родината.
Гребер отвори шишето „Арманяк“, отпи една глътка и го сложи отново в джоба си.
— Проклети романтици — каза той. — По-добре се грижете за себе си.
Ройтер махна с ръка.
— Върви си в мир, сине мой! Забрави военния правилник и се опитай да бъдеш човек! По-лесно е да умреш, отколкото да живееш. Това важи особено за вас — героичната младеж и цвета на нацията.
Гребер взе още един пакет цигари и една чаша. Като излизаше, той хвърли поглед към картоиграчите. Румел продължаваше да печели. Пред него имаше купчина пари. Лицето му бе все така неподвижно, едри капки пот бяха избили по него. Гребер се спусна по пустото стълбище на казармата. Вечерната проверка бе минала. Стъпките му отекваха в коридорите. Прекоси широкия двор. Елизабет не се виждаше до вратата. „Отишла си е“ — помисли си той. Почти го бе очаквал. Защо ли да го чака?
— Дамата е отсреща — каза войникът на пост. — Чудно как селяндур като тебе е успял да намери такова момиче! То подхожда повече за офицери.
Гребер забеляза Елизабет, която се беше облегнала на отсрещната стена, и потупа войника по рамото.
— Ново разпореждане, момчето ми. Който е престоял четири години на фронта, му се полага такова нещо вместо орден. И то само дъщери на генерали. Поискай да те пратят на фронта, овца с овца. Не ти ли е известно, че не бива да говориш като си на пост.
Той отиде при Елизабет.
— Ти си овца — лениво отвърна войникът след него.
Откриха една пейка на височината зад казармата, Поставена между кестените, от нея се откриваше гледка към целия град. Никъде не се забелязваше светлина. Само реката сребрееше.
Гребер отвори бутилката и напълни наполовина чашата. Питието заблестя в нея като течен кехлибар. Той подаде чашата на Елизабет.
— Изпий я!
Тя отпи една глътка и му върна чашата.
— Изпий я до дъно — каза той. — Имаме само една вечер. Пий за каквото искаш, за нашия проклет живот или за това, че сме още живи — обаче пий! След разходката в мъртвия град това ни е необходимо.
