Изглежда, че изобщо това ни е необходимо.
— Добре, пия за всичко, което каза.
Той напълни чашата отново и я изпразни на един дъх. Приятна топлина се разля по него, но той все пак чувствуваше познатата му пустота. Пустота без болка, без надежда.
Напълни отново чашата наполовина и отпи малко. След това я постави между себе си и Елизабет. Тя бе качила крака на пейката и обгърнала коленете си с ръце. Младата шума на кестените изглеждаше почти бяла на лунната светлина — като че ли рояк пролетни пеперуди се бяха залутали из нея.
— Как всичко изглежда черно — каза тя и посочи града. — Черно, въглен.
— Не гледай натам. Обърни се. На другата страна не е така.
Пейката се намираше на най-издигнатата точка на височината. От другата страна хълмът бавно се спущаше надолу — към полето, към лунните пътеки, алеите с тополи, кулата на селската черква, по- нататък — към гората и сините планини на хоризонта.
— Истински покой — каза Гребер. — Колко естествено е всичко това, нали?
— Естествено е. Ако човек може да се обърне и да забрави другото!
— Човек се научава и на това.
— Ти научил ли си се?
— Разбира се — каза Гребер. — Иначе нямаше да ме има на този свят.
— Бих искала и аз да мога. Той се засмя.
— Ти отдавна вече можеш. Животът иска своето. Той черпи сили отвсякъде, откъдето може. А във време на опасност не знае нито слабост, нито сантименталност.
Той помести чашата към нея.
— И това ли е част от него? — запита тя.
— Да. Поне тази вечер на всяка цена. Той я гледаше как пие.
— Нека известно време да не говорим за войната — каза той.
Елизабет се облегна назад.
— Да не говорим за нищо.
— Добре.
Те седяха и мълчаха. Околността постепенно се оживяваше с всички тихи шумове на нощта. Лекият вятър, който носеше дъха на горите, крясъкът на кукумявките, трептенето на тревата и безкрайната игра между облаците и светлината не само не нарушаваха тишината, но я правеха още по-плътна. И тя сякаш придобиваше обем, обгръщаше ги все повече и проникваше в тях с всяко вдишване; и самият им дъх ставаше част от нея. Тя разтваряше всичко в себе си, галеше нежно, не беше вече чужда, а унасяше като някакъв далечен приятен сън. Елизабет се раздвижи. Гребер трепна и се огледа.
— Представи си, бях заспал.
— И аз също.
Тя отвори очи. Бледата светлина се събра в тях като във фокус и ги направи съвсем прозрачни.
— Отдавна не съм спала така — каза тя с учудване. — Лягала съм си винаги при светлина и със страх от тъмнината и внезапното събуждане — не така, както сега…
Гребер седеше мълчаливо до нея. Нямаше и намерение да я разпитва. Във времена, в които събитията се гонят, любопитството е затъпено. Той само се учудваше, че е така спокоен, че бе успял да заспи така крепко, че сънят му приличаше на подводна скала, обрасла с водорасли. За първи път след пристигането си от Русия той се бе отпуснал. Тихо, благотворно спокойствие бе проникнало в него — подобно на прилив, който за една нощ е залял с благодатта си изсъхналите празнини на неговия живот.
Те се спуснаха към града. Улицата ги пое отново. Лъхна ги пак студената миризма на стари пожарища, а затулените черни прозорци ги придружаваха като процесия от катафалки. Елизабет потрепери.
— По-рано къщите и улиците бяха изпълнени със светлина и това ни се струваше нещо съвсем обикновено. Бяхме свикнали с него. Едва сега знаем какво сме загубили…
Гребер вдигна очи. Небето беше ясно й безоблачно, нощта — добра за нападение. Заради това тя му се виждаше прекалено светла.
— Така е почти в цяла Европа — каза той. — Само Швейцария нощем била още потънала в светлина. Светлината показвала на летците, че са над неутрална страна. Един мой приятел, който е бил с ескадрилата си във Франция и Италия, ми е разказвал, че Швейцария прилича на остров от светлина — от светлина и мир, защото едното не може без другото. Наоколо й — Германия, Франция, Италия, Балканите, Австрия и всички други страни, които участвуват във войната, били пустинни и тъмни, сякаш върху тях били хвърлени гигантски савани.
— Получили сме светлината в дар и тя ни е направила хора. Ние обаче я убиваме навсякъде. Превърнахме се отново в пещерни хора — каза Елизабет прочувствено.
„Наистина, дали тя ни е направила хора?“ — се запита Гребер мислено. Струваше му се, че в това има нещо пресилено. Изглежда Елизабет бе склонна към преувеличения. А може би и имаше право. Животните нямаха светлина. Нито светлина, нито огън, нито бомби.
Бяха навлезли в „Мариенщрасе“. Изведнъж Гребер забеляза, че Елизабет плаче.
— Не ме гледай! — каза тя. — Не трябваше да пия. Не умея. Не съм тъжна. Само че изведнъж се почувствувах съвсем отпусната.
— Не се бори срещу това чувство и не се безпокой! И аз съм така. Това означава само, че сме успели.
— Успели. Какво?
— В това, за което говорихме преди. Да се обърнем към другата страна на хълма. Утре вечер няма да скитаме по улиците. Ще те заведа някъде, където има много светлина, поне колкото може да се намери в този град. Ще се осведомя за такова място.
— Защо, можеш да намериш по-весела компания от мен.
— Не ми трябва весела компания.
— А какво?
— Не весела компания. Не бих могъл да я търпя. А също така и тези, които ме дразнят със състраданието си. С такива се срещам достатъчно през деня. Искрени и неискрени. И ти би трябвало да познаваш това състрадание.
Елизабет вече не плачеше.
— Да — каза тя, — познавам го.
— С нас двамата е по-иначе. Не сме принудени да се преструваме. А това не е малко. Утре вечер ще отидем в най-осветеното заведение на града, ще ядем, ще пием вино и ще се помъчим за няколко часа да забравим тази проклета действителност.
Тя го погледна.
— И това ли е част от другата страна на хълма.
— Да. Облечи най-хубавата си рокля.
— Добре. Ела в осем. Ненадейно Гребер почувствува косата й да гали лицето му, а после докосването на устните й, като повей на бърз вятър. И преди още да се усети, Елизабет изчезна във входа. Той потърси с ръка бутилката в джоба си. Беше празна. Тръгна и до съседната сграда отново се спря. „Мина още един ден — помисли си той. — Добре, че Ройтер и Фелдман не могат да ме видят. Какво ли биха казали!“
11
— Добре, другари, щом настоявате, признавам — каза Бьотхер. — Спах с кръчмарката. Как иначе можех да постъпя? Все нещо трябваше да направя. Защо ми е тази отпуска? Не искам да се върна обратно на фронта като теле.
Той бе седнал на един стол до леглото на Фелдман. В ръцете си държеше капак от войнишко канче, пълен с кафе, а краката си беше поставил в кофа със студена вода. След като бе счупил колелото си, от многото ходене краката му се бяха изприщили.
— А ти? — запита той Гребер. — Какво направи днес? Ходи ли някъде?
— Не.
— Не?
