Почувствува как сърцето му бие до пръсване. Биеше толкова силно, че за момент той се изплаши да не би Хайни да го чуе. „Какво става с мен? — помисли си той. — Какво ме засяга всичко това? И защо се намесвам?“ Една мисъл, която беше преди малко съвсем случайна, започна да се превръща в глуха принуда и като че ли внезапно всичко зависеше от нея, като че ли осъществяването й можеше да стане оправдание за много неща, оправдание за собствения живот на Гребер — за всичко, което би искал да забрави, което е извършил и което е допуснал да бъде извършено. „Отмъщение“ — помисли си той смутен. Но пред него вървеше човек, когото едва познаваше, който не му бе направил нищо, на когото не трябваше да отмъщава. Но нима не е възможно бащата на Елизабет да е бил вече една от жертвите на Хайни, нима не е възможно да бъде унищожен от него днес или утре. А кому бяха направили зло пленниците или безбройните невинни същества и чия беше вината за техните страдания? Кой трябваше да изтърпи наказанието?
Гребер не изпускаше от очи гърба на Хайни. Устата му бе засъхнала. До една врата излая куче. Той се уплаши и погледна назад. „Пих прекалено много — помисли си той, — трябва да спра, всичко това няма нищо общо с мен, това е лудост.“ Но той продължи да върви все по-бързо и безшумно, тласкан от нещо, което му се струваше като настойчива и справедлива необходимост, като оправдание за многото смърт, която беше зад него.
Гребер се бе приближил на двадесет метра, без да знае какво ще прави. Тогава на другия край на улицата се появи жена, която тръгна между двете редици жив плет. Тя беше с оранжева блуза и носеше кошница в ръка. Той спря. Сякаш всичките му крайници се отпуснаха. След това продължи да върви по- бавно. Жената мина покрай Хайни, като поклащаше кошницата в ръка, и сега идеше към него. Тя се приближаваше със спокойни крачки. Беше едра, с големи гърди, с широко обгорено лице и с тъмна коса, сресана на път. За момент на бледия небесен фон той видя ясно само нейния образ. Всичко останало се заличи от погледа му. Единствено тя беше действителност, тя беше живот, носеше го на широките си рамене, носеше го в себе си, голям и добър, а зад нея оставаха пустини и убийства.
Тя мина покрай него, погледна го и каза приятелски:
— Добър ден.
Гребер кимна с глава. Не можеше да отговори нищо. Чу стъпките й зад себе си. И отново всичко пред него се превърна в пустиня, която трептеше и в трептенето забеляза тъмната фигура на Хайни, който зави на ъгъла. Улицата отново стана пуста.
Той се обърна. Жената продължаваше да върви равномерно и не се интересуваше от нищо. „Защо не тичам? — запита се той. — Все още има време да го направя.“ Но знаеше, че вече няма да го направи. „Жената ме видя — разсъждаваше той. — Ще ме познае.“ Но щеше ли да го направи, ако не беше се появила жената? Щеше ли да намери друго извинение? Не знаеше.
Гребер стигна до кръстопътя, където бе завил Хайни. Той не се мяркаше вече. Чак на другия ъгъл го зърна отново. Бе застанал по средата на улицата. Говореше с един есесовец и след това двамата продължиха да вървят. От една градинска врата излезе раздавач. Малко по-нататък се бяха спрели, облегнати на колелата си, двама колоездачи. Бе се разминало. Гребер се сепна, като че ли се събуждаше от сън. Огледа се. „Какво беше всичко това? — помисли си той. — Дявол да го вземе, за малко щях да го направя! Откъде дойде това? Какво става с мене? Какво ме прихвана изведнъж?“ Гребер продължи да върви. „Трябва да внимавам за себе си — разсъждаваше той. — Мислех, че съм спокоен. А не е така. Объркан съм много повече, отколкото си представях. Трябва да внимавам, защото иначе мога да направя още много глупости.“
От една будка си купи вестник и се спря да прочете военното комюнике. Досега не се бе сещал за това. Не искаше да знае нищо за фронта по време на отпуската си. Сега виждаше, че отстъплението бе продължило. На малкия отрязък на картата той намери позицията, на която трябваше да е неговият полк. Не можеше точно да установи мястото, защото в комюникето се съобщаваха само групите армии, но можа да определи, че са отстъпили с още стотина километра.
Известно време той постоя неподвижен. Откакто беше в отпуска, почти не се бе сещал за другарите си. Споменът бе потънал като камък в съзнанието му. Сега отново се появяваше на повърхността.
Струваше му се, че съвсем безшумно из земята израства сива самота. Военното комюнике съобщаваше, че в района, където се намира полкът на Гребер, се водят тежки боеве, а сивата самота, в която заглъхваше тътенът на битката, бе безшумна и безцветна, припламванията на експлозиите изчезваха в нея и оттам израстваха сенки — безкръвни и пусти. Те се движеха, гледаха го и сякаш го пронизваха с погледа си. Покосени, те падаха и се сливаха със сивата разровена земя, която сякаш разтваряше утробата си, за да ги погълне. Гребер имаше чувството, че блесналото над него небе загубва цвета си, забулено от сивия пушек на безкрайната смърт, която се издига от земята и замъглява слънцето. „Предателство — помисли си той с горчивина. — Предадоха ги и ги опетниха. И техните битки, и тяхната смърт са вплетени в убийства, неправди, лъжи и насилия. Измамиха ги, фалшифицираха не само техния живот, но и достойната им за съжаление и безсмислена смърт.“
Някаква жена, която носеше чувал в ръце, го блъсна.
— Нямате ли очи? — изруга тя.
— Имам — каза Гребер, без да се помръдне.
— Защо стоите тогава на пътя?
Гребер не отговори нищо. Внезапно си даде сметка защо бе проследил Хайни. Това бе същата оная тъмна сила, която толкова често го потискаше на фронта. Същият този въпрос, на който не смееше да си даде отговор, онова безкрайно отчаяние, което винаги бе отбягвал — всички те го бяха настигнали най- сетне и го бяха впримчили. А и той не искаше повече да бяга. Необходима му беше яснота. Бе готов да я посрещне. „Полман — помисли си той. — Фрезенбург ми бе поръчал да го посетя. Бях забравил. Ще говоря с него. Трябва да говоря с някого, на когото да се доверя.“
— Зяпльо! — каза тежко натоварената жена и продължи да се влачи нататък.
Половината от „Янплац“ бе разрушена. От другата страна бяха счупени само стъклата на прозорците. Ежедневието продължаваше и тук. Жени чистеха и готвеха, а отсреща сградите показваха само разбитите си фасади, ъгли от стаи в безредие, в които висяха парцаливи тапети, подобно на раздрани знамена след загубена битка.
Къщата, в която по-рано живееше Полман, се намираше откъм разрушената страна. Горните етажи се бяха срутили и затрупали входа. Изглеждаше, че никой не живее вече тук. Гребер беше почти готов да се върне обратно, когато откри малка, отъпкана пътечка между развалините. Тръгна по нея и намери разчистен път, който водеше до запазена врата. Почука. Никой не отговори. Почука отново. След малко чу шум. Издрънча верига и вратата се отвори предпазливо.
— Господин Полман? — каза той. Един стар човек подаде глава.
— Да, какво искате?
— Аз съм Ернст Гребер. Бивш ваш ученик.
— А, така ли? Какво обичате?
— Да ви видя. Тук съм в отпуска.
— Не съм повече на служба — каза Полман късо.
— Това ми е известно.
— Добре. Тогава знаете също така, че бях уволнен дисциплинарно. Не приемам повече ученици у дома, а и нямам право на това.
— Аз не съм вече ученик. Войник съм и идвам от Русия. Трябва да ви предам поздрави от Фрезенбург. Той ме помоли да ви посетя.
Старият човек започна да гледа Гребер по-внимателно.
— Фрезенбург, казвате? Той жив ли е още?
— Преди десет дни беше още жив. Полман се поколеба за миг.
— Добре, влезте — каза той и след това отстъпи навътре.
Гребер го последва. Минаха по един коридор, който водеше към подобно на кухня помещение, а след това — по един втори, по-къс коридор. Изведнъж Полман забърза, отвори една врата и каза с много по- висок глас, отколкото преди:
— Влезте. Мислех, че сте от полицията.
Гребер го погледна изненадано. Тогава го разбра. Не се огледа наоколо. Полман бе произнесъл тези думи с висок глас, вероятно, за да извести някому, че няма опасност.
