— И вие сте гост, господине. Скривалището е отлично. По-добро от много други в града. Нали у нас живеят висши офицери.
— Добре. А какво ще стане с виенските шницели?
— Не са сложени още на огъня. Ще ви ги запазя. Не мога да ви сервирам долу. Вие разбирате защо, нали?
— Естествено.
Гребер взе бутилката от ръцете на марабуто и напълни две чаши. Подаде едната на Елизабет.
— Пий! Изпий я цялата! Тя поклати глава.
— Не е ли по-добре да слезем?
— Имаме още достатъчно време. Това беше само предварителна тревога. Може би нищо няма да има, както миналия път. Изпразни си чашата, Елизабет! Ще ти помогне да преодолееш първоначалната уплаха.
— Мисля, че господинът има право — каза марабуто. — Жалко е да се пие по този начин едно толкова благородно вино, но обстоятелствата са изключителни, нали?
Беше много побледнял и с мъка се усмихваше.
— Господине — каза той на Гребер, — преди отправяхме очи към небето, за да се молим, сега — за да го проклинаме. Ето докъде стигнахме!
Гребер не изпускаше от очи Елизабет.
— Пий! Имаме още време. Можем да изпразним бутилката.
Тя вдигна чашата си и бавно я изпи. В жеста й имаше решителност и отчаяние. След това остави чашата и се усмихна.
— По дяволите тази паника! — каза тя. — Трябва да свикна. Виж как треперя.
— Ти не трепериш, животът трепти в тебе. Това няма нищо общо с безстрашието. Човек е безстрашен тогава, когато може да се защищава. Всичко останало е чисто самохвалство. Животът е по-разумен от нас самите, Елизабет.
— Добре, дай ми тогава още да пия.
— Жена ми — каза марабуто. — Детето ни е болно. Туберкулоза. Единадесетгодишно е. Избата на къщата ни не струва. Трудно й е да сваля малкия. Толкова е слаба! Петдесет и три кила! „Зюдщрасе“ N29. Невъзможно е да отида да й помогна. Трябва да остана тук.
Гребер взе една чаша от съседната маса, напълни я и я подаде на келнера.
— Вземете! Изпийте и вие една чаша. Има едно старо войнишко правило: като не можеш нищо да направиш, запази самообладание.
— Лесно е да се каже!
— Правилно. Да не сме от дърво. Хайде, вземете все пак тази чаша.
— Забранено ни е в работно време.
— Обстоятелствата са изключителни, нали вие самият го казахте!
— Добре, дайте. — Келнерът се огледа наоколо и взе чашата. — Мога ли да си позволя да пия за вашето повишение?
— За какво?
— За повишението ви в чин подофицер.
— Благодаря. Наблюдателен сте. Келнерът остави чашата на масата.
— Не мога да изпразня на един дъх чашата, господине. Едно такова благородно вино! Дори и при тези изключителни обстоятелства.
— Това ви прави чест. Вземете чашата със себе си.
— Благодаря ви, господине.
Гребер напълни отново чашата си и тази на Елизабет.
— Не го правя, за да покажа хладнокръвието си — обясни той. — Чисто и просто, защото е по-добре, когато има въздушни бомбардировки, да изпиваш това, което имаш. Не знаеш дали после ще го намериш отново.
Елизабет погледна униформата му.
— Не смяташ ли, че може да те пипнат в това скривалище пълно с офицери?
— Не, Елизабет.
— Защо пък не?
— Защото ми е безразлично.
— Нима не могат да те пипнат, когато ти е безразлично?
— Много по-трудно. Страхът привлича вниманието. А сега ела! Най-тежкият момент мина.
Част от избата беше бетонирана, подсилена със стоманени подпори и превърната в скривалище. Навсякъде имаше столове, пейки, кресла, маси и канапета. Няколко изтъркани килима покриваха пода, а стените бяха варосани. Имаше също и радиоапарат, а на една маса — бутилки и чаши.
Напълно луксозно скривалище.
Те си намериха място до тънката дъсчена преграда, която отделяше скривалището от истинската изба. Много други клиенти ги последваха. Между тях се намираше една много красива жена в бяла вечерна рокля. Тя имаше голямо деколте и лявата й ръка блестеше от гривни. След нея вървеше руса пламенна жена с Поглед на риба. Следваха група цивилни, няколко по-възрастни жени и няколко офицери. Появиха се двама келнери и започнаха да отпушват бутилки.
— Трябваше да вземем със себе си виното — каза Гребер.
Елизабет направи отрицателен знак.
— Имаш право. Каква жалка комедия играем сами пред себе си!
— Такива неща не се правят — каза тя. — Те носят нещастие.
„Тя има право — помисли си Гребер, като гледаше ядосано келнера, който обикаляше с една табла. — Това не е храброст, а лекомислие. На опасността трябва винаги да се гледа сериозно. Но за да се опознае нейната сериозност, нейната дълбочина, е необходимо дълго общуване със смъртта.“
— Второ предупреждение — каза някой до него. — Приближават се.
Гребер бутна стола си до този на Елизабет.
— Страх ме е — каза тя, — въпреки доброто вино и всичките ми добри намерения.
— И мене също.
Той я хвана за раменете и почувствува напрежението, което я беше обзело. Внезапно го заля вълна от нежност към нея. Тя приличаше на зверче, което чувствува опасността и стои нащрек. Не се преструваше и не се стараеше да позира. Единственото й защитно средство бе нейното самообладание. Животът в нея се бунтуваше срещу звуците на погребалната песен на сирените, които виеха на смърт, и тя не се мъчеше да заглуши неговите пристъпи.
Гребер забеляза, че кавалерът на русата жена го гледа втренчено. Беше капитан, слаб и сякаш без брада човек. Блондинката избухна в смях и събуди с това възхищението на своята компания.
Леко разтърсване пробягна по избата. След това се чу глухият тътнеж на експлозия. Разговорите заглъхнаха, но миг след това се подеха силно и оживено. Три нови, мощни експлозии прокънтяха бързо една след друга.
Гребер притискаше Елизабет към себе си. Той забеляза, че блондинката вече не се смее. Силен удар разтърси неочаквано избата. Келнерът остави бързо подноса и се вкопчи в колонките на бюфета.
— Без паника! — извика рязък глас. — Попадението е много далеч.
Изведнъж стените запращяха и запукаха. Светлината започна да мига като в лошо направен филм. Пронизително свистене раздра въздуха. Тъмнина и светлина следваха бързо една след друга и всеки път хората около масите се виждаха в различни положения. Първия път деколтираната дама беше още седнала, след това я видяха права, после — като човек, който се кани да бяга, и най-сетне група хора я заобиколиха. А когато мракът окончателно настъпи, се чуха нейните писъци. Именно в този момент някакъв гръм, чието ехо се приповтори хиляди пъти, унищожи съзнанието на всички, а земята изглеждаше лишена от своята притегателна сила.
— Само електричеството е пострадало, Елизабет! — извика Гребер. — От въздушното течение. Инсталацията е някъде повредена. Хотелът не е засегнат.
Елизабет се притисна към него.
