това, че той остава. А заминаваш, защото си годен за фронта. Ако беше здрав и той щеше да замине. С това нямаше да ти помогне да останеш тук, нали така? Тогава стига си дрънкал!
— Ще говоря каквото си искам! — извика другият побеснял. — Заминавам и имам право да говоря каквото си искам. Вие оставате тук. Спокойно сте се разположили, плюскате, спите, а аз, баща на семейство, отивам да се бия, докато тази мръсна свиня продължава да пие ракия, за да не му заздравее проклетият крак!
— Ти нямаше ли да направиш същото, ако можеше? — попита Ройтер.
— Аз ли? Разбира се, че не! Никога не съм кръшкал.
— Е, тогава всичко е наред, защо пискаш?
— Какво? — запита яйцевидната глава объркан.
— Нали си горд, че никога не си кръшкал. Продължавай да се гордееш и си затваряй устата!
— Бива те тебе да караш хората да говорят дивотии! Само на това си способен, нали? Но и тебе ще успеят да те пипнат, гледай си работата! Дори, ако трябва, лично аз ще те издам!
— Не дрънкай мръсотии! — обърна се към него един от другите двама играчи, който също заминаваше на фронта. — Хайде, трябва да слизаме.
— Не говоря мръсотии. Те грешат. Мръсотия е да си задължен да заминеш, когато си баща на семейство и да си трошиш главата за такива пияници и търбуси. Искам чисто и просто малко справедливост.
— Ах, справедливост! Нима си срещал подобно нещо в армията? Хайде, ела! Той няма никого да издаде. Само се намира на приказки. Сбогом, момчета! Дръжте здраво позициите!
Двама играчи повлякоха яйцевидната глава, който беше извън себе си. Бледен и треперещ, той се обърна още веднъж на прага, поиска да извика нещо, но другарите му го дръпнаха.
— Какво животно! — каза Фелдман. — Прави сцени като някой артист! Нали си спомняте какви речи държеше за това, че съм прекарвал цялата си отпуска в сън?
— Само защото загуби на карти — каза изведнъж Румел, който беше останал извън спора. — Вбесен е, защото загуби двадесет и три марки. Като че ли има някакво значение. Може би трябваше да му ги върна, а?
— Не е късно, ешелонът още не е тръгнал.
— Какво?
— Строени са на двора. Слез и му върни парите, ако те гризе съвестта.
Румел стана и излезе, без да каже дума.
— Още един щурак! — заяви Фелдман. — Какво ще прави с парите оня на фронта?
— Би могъл да ги проиграе отново. Гребер се приближи до прозореца и погледна на двора. Ешелонът се строяваше.
— Деца и старци — каза Ройтер. — След Сталинград прибират всички наред.
— Какво става с Румел? И той държеше речи! — извика Фелдман, учуден и той един път.
— Хванаха го дяволите, докато ти спеше. Фелдман отиде до прозореца.
— Виж, ето яйцевидната кратуна — продължи той. — Скоро ще може сам да отсъди дали е едно и също да сънуваш фронта, когато си в отпуска, или да сънуваш отпуска, когато си на фронта.
— И ние скоро ще добием същия опит — заяви Ройтер. — Главният доктор, смелчага, ми обясни, че един расов германец няма нужда от крак, за да бяга. Човек може спокойно да се бие и седнал.
От двора долитаха команди. После се чу топуркането на ешелона. Гребер имаше чувството, че присъствува на някакво фантастично представление: полк от оловни войници марширува с миниатюрни пушки.
— Бедната яйцевидна глава — каза Ройтер. — Не го беше яд на мене, а на жена му. Убеден е, че ще му изневери, щом като той замине. Прилошава му, че тя ще получава помощ като жена на войник. Въобразява си, че ще гуляе с тези пари.
— Помощ като жена на войник ли? — запита Гребер. — Съществува ли такова нещо?
— Гледай го ти него, да не си паднал от небето? — Фелдман поклати съчувствено глава. — Ще получава двеста марки на месец. Добра пара! Познавам хора, които се ожениха само заради това. Защо да правят помощта подарък на държавата.
Ройтер се отдръпна от прозореца.
— Идва твоят приятел Биндинг. Търсеше те — обърна се той към Гребер.
— За какво? Не ти ли каза?
— Да, има малко празненство в къщи. Искаше да те покани.
— Само това ли?
— Да, само това.
Румел влезе в помещението. Лицето му беше сгърчено.
— Говори ли с яйцевидната глава? — попита Фелдман.
— Да. Той поне си има жена — изстена той ненадейно. — Но да бъдеш задължен да заминеш и да нямаш вече никого…
Румел им обърна грубо гръб и се хвърли на леглото. Другите се направиха, че нищо не са чули.
— Жалко, че кратуната не може да го види — прошепна Фелдман. — Нали винаги твърдеше, че някой ден Румел най-после ще рухне.
— Остави го на мира! — обърна се нервирано Ройтер към него. — Кой знае кога и ти самият ще рухнеш. Никой не е сигурен. Най-малко един сънливец. — Той се обърна към Гребер. — Колко време ти остава на тебе?
— Единадесет дни.
— Единадесет дни! Не са малко.
— Вчера бяха още повече — каза Гребер. — Днес страшно намаляха.
— Няма никого — каза Елизабет. — Нито госпожа Лизер, нито детето. Къщата е на наше разположение.
— Слава Богу! Струва ми се, че щях да я плесна, ако си беше отворила устата. Карахте ли се с нея вчера?
Елизабет се засмя.
— Нарече ме проститутка.
— Защо? Снощи останахме тук само един час.
— Да, но това беше заради завчера. Нали завчера прекарахме цялата вечер тук?
— Разбира се, но нали запушихме ключалката на вратата и пуснахме грамофона да свири непрекъснато. Как са могли подобни глупости да й влязат в главата?
— И аз също се чудя — каза Елизабет, като му хвърли крадешком поглед.
Гребер я погледна. Червенина обля страните му. „Къде ли ми беше умът първата вечер?“ — се запита той.
— Къде е вещицата тази вечер?
— Обикаля селата, за да събира помощ. Зимната помощна акция ли или за лятната, не зная. Ще се върне чак утре вечер. Цялата нощ и целият утрешен ден са на наше разположение.
— Как, утре целият ден? Няма ли да ходиш във фабриката?
— Утре, не. Нали е неделя. Временно не работим в неделя.
— Неделя ли? — попита Гребер. — Какво щастие. Съвсем бях забравил. Ще мога най-после да те видя през деня. Досега те виждах само вечер или през нощта.
— Така ли?
— Разбира се. Първия път беше в понеделник. Излязохме с една бутилка „Арманяк“.
— Вярно, така беше — констатира Елизабет учудена. — И аз също никога не съм те виждала през деня. — Тя замълча, погледна го и после отвърна очи. — Водим малко ненормален живот, нали?
— Нищо друго не ни остава.
— И това е вярно. Ще бъде странно, като се видим утре по обед на светло.
— Нека имаме вяра в божието провидение. А какво ще правим тази вечер? Ще отидем ли в същия ресторант като вчера? Той беше отвратителен. Липсва ни „Германия“. Колко жалко, че е затворен.
— Да останем тук. Имаме достатъчно за пиене. Аз ще се опитам да сготвя нещичко.
