— Не — каза Гребер, — ще се отърве. Косата й ще порасне отново.
— А лицето й?
— Тя виждаше още. Очите не са засегнати. Всичко ще зарасне. Виждал съм много подобни случаи. Този не е особено тежък.
— Какво точно се случи?
— Роклята й се запали. Много се беше доближила до една клечка кибрит. Само това. Скривалището е добро. Устоя на пряко попадение.
Гребер махна пейката, която беше поставил над Елизабет. Като ставаше, той стъпи върху парчета от бутилка и забеляза, че преградата между двете изби е разбита. Голяма част от рафтовете бяха полусъборени и по пода имаше пръснати здрави и изпочупени бутилки. Виното течеше по земята като черно олио.
— Един момент — каза той на Елизабет, — сега ще се върна.
Взе шинела си и изчезна в избата. Върна се веднага.
— Така, сега можем да си вървим.
Навън носилката с ранената продължаваше да чака. Двама келнери се мъчеха да спрат някаква кола, като свиреха с пръсти.
— Какво ще кажем на Еберхард! — продължаваше да се оплаква с развълнуван глас нейният кавалер. — Боже мой, какво проклето нещастие! Как ще му обясним…
„Еберхард е сигурно съпругът“ — помисли си Гребер и заговори с един от келнерите.
— Къде е келнерът, който се занимава с вината?
— Кой? Ото или Карл?
— Един нисък, старичък, прилича на щъркел.
— Трябва да е Ото. — Келнерът погледна Гребер. — Ото е мъртъв. Избата за вина е разрушена. Полилеят го удари като падна. Ото умря, господине.
Гребер замълча за момент.
— Дължа му пари — каза той след това — за една бутилка вино.
Келнерът изтри челото си с кърпа.
— Можете да платите на мен — каза той. — Какво вино беше?
— Една бутилка „Йоханисбергер Каленберг.“
— От първата реколта ли?
— Не, от втората.
Келнерът измъкна листа от джоба си, запали електрическото си фенерче и посочи цената на Гребер.
— Четири марки, моля. Четири и четиридесет с процента.
Гребер му подаде парите. Келнерът ги прибра. Гребер беше уверен, че ще ги запази за себе си.
— Ела — каза той на Елизабет.
Те потърсиха пътя из развалините. Южната част на града гореше. Небето беше сивочервено, а вятърът гонеше пред себе си облаци дим.
— Сега трябва да разберем дали къщата ти още съществува, Елизабет.
Тя поклати глава.
— За това винаги има време. Да останем още малко навън.
Те стигнаха до площада с бетонираното скривалище, в което се бяха приютили първата вечер. Входът му бълваше гъст дим, като врата на ада. Седнаха на една пейка в градинката.
— Гладна ли си? — попита Гребер. — Нищо не сме яли тази вечер.
— Няма значение. Не бих могла нищо да преглътна. Той разгърна шинела си и измъкна от него две бутилки.
— Не зная какво допипах, но ми изглежда коняк. Елизабет го погледна.
— Къде ги намери?
— В избата. Вратата беше отворена. Имаше десетки счупени бутилки. Да считаме, че и тези двете влизат в броя на счупените.
— И ти ги прибра, ей така!
— Естествено. Войник, който пренебрегва отворена изба, е тежко болен. Научих се да мисля и да действувам практично. Десетте божи заповеди не важат за войниците.
— Положително не — каза Елизабет и го погледна. — Всъщност и други заповеди не важат за вас. Толкова малко знаем за вас…
— Ти знаеш вече повече отколкото трябва.
— Толкова малко знаем действително за вас — повтори тя. — Тук вие не сте същите. Трябва човек да ви опознае там. Кой знае какво би научил?
Гребер измъкна две нови бутилки от шинела си.
— Ето една, която може да се отпуши без тирбушон. Шампанско! — Той отви позлатената тел. — Надявам се, че ще пиеш без угризение на съвестта.
— Сега, да.
— Няма да гуляем с него, за да не ни се случи нещастие. Пием чисто и просто, защото сме жадни. А също така и защото сме все още живи.
Елизабет се усмихна.
— Няма нужда да ми обясняваш. Научих го вече, но искам да ми кажеш друго нещо. Защо плати една бутилка, когато отмъкна четири други?
— Има голяма разлика. Ако не бях платил първата бутилка, щеше да бъде мошеничество.
Гребер завъртя бавно тапата и я измъкна без шум.
— Ще трябва да пием направо от бутилката, Елизабет. Ще те науча как.
Стана тихо. Постепенно червеникав здрач обгърна всичко наоколо. В необикновената светлина всичко изглеждаше недействително.
— Погледни онова дърво — каза Елизабет ненадейно. — Цялото е потънало в цвят.
Гребер се обърна. Дървото бе полуизкоренено от една бомба. Част от корените му висяха безпомощно във въздуха, дънерът бе разцепен и някои клони — пречупени. И въпреки това, то беше наистина обсипано с бели, леко обагрени в розово цветчета.
— Къщата до него е изгоряла. Може би топлината е ускорила неговото разцъфтяване — каза той. — То е изпреварило с много време другите дървета. И все пак, то е пострадало най-много.
Елизабет стана и направи няколко крачки. Пейката, на която седяха, беше в сянка и девойката пристъпваше в трептящите отражения на пожарите като балерина на осветена сцена. Червенината я обгръщаше като някакъв див ореол, като блясъка на апокалиптична комета, предвещаваща края на света или появяването на нов спасител.
— То цъфти — каза тя. — За дръвчетата е вече пролет, нищо повече. Друго не ги интересува.
— Да — отговори Гребер. — Те ни дават урок. Те не престават да ни дават уроци. Днес следобед — липата, тази вечер — ей това дърво. Те растат, зеленеят, цъфтят и когато ги разкъса бомба, останалият здрав клон продължава упорито да живее. Те не престават да ни дават уроци, не се оплакват и не изпадат в съжаление за самите себе си.
Елизабет се върна с бавни крачки. Кожата й блестеше в чудновата светлина. За момент като че ли лицето й взе участие в тайнствената магия на този растителен свят, който с неизменна сигурност продължаваше своя неясен път. След това тя напусна алената светлина и навлезе в сянката. Той я почувствува близо до себе си, цяла трептяща от вълнение и топлота. Привлече я към себе си и дървото, което ги покриваше, израсна грамадно в ръждивото небе. Земята ги приюти и девойката не се опита повече да му се съпротивлява.
Стая 48 беше в треска. Яйцевидната глава и двама от играчите на карти бяха в походна униформа. Бяха ги обявили годни за служба и сега чакаха ешелона, който щеше да ги отведе на фронта.
Яйцевидната глава беше много бледен. Той погледна ядосано Ройтер.
— Мръсен кръшкач. Ти с твоя глупав крак оставаш тук, а аз, баща на семейство, трябва да вървя. Ройтер не отговори нищо. Фелдман се изправи в леглото.
— Слушай, яйцевидна кратуно, я да си затваряш устата! — каза той. — Ти трябва да заминеш не заради
