— Дайте свещи! Кибрит! — извика някой. — Не може да няма свещи! Къде са свещите, дявол да го вземе! Или поне джобно фенерче!
Няколко кибритени клечки блеснаха тук и там. Те затрептяха като блуждаещи светлинки в бучащата тъмнина и осветиха ръце и лица, сякаш телата се бяха разпаднали от трясъка и наоколо бяха останали само образите.
— За Бога! Няма ли резервно осветление в тази сграда? Къде е келнерът?
Малките светлинни кръгове се лутаха, затрепкали по стените. За миг се видяха голите рамене на жената във вечерна рокля, блясъкът на накит, някаква черна и отворена уста — те бяха сякаш полъх на злокобен вятър, а гласовете се издигнаха над тътнежа, наподобяващи цвърченето на полски мишки сред грохота на разтварящи се бездни. После се чу гигантски вой, който бясно се увеличаваше и стана така нетърпим, сякаш някакъв стоманен метеор връхлиташе върху избата. Всичко се залюля. Светлинните кръгове трепнаха и изгаснаха. Избата не се люлееше вече, чудовищният трясък изглежда я беше откъснал от земята и запратил към небето. Гребер имаше чувството, че е пробил тавана с главата си. Той обгърна Елизабет с двете си ръце. Тъй като имаше опасност нов трус да му я изтръгне, той се хвърли върху нея, повлече я на пода и се плъзна заедно с нея под една пейка. Очакваше таванът да рухне. Въздухът трещеше, разтърсваше се, раздираше се, боботеше, пращеше като че ли гигантска животинска лапа се бе стоварила върху избата и помещението изглеждаше попаднало в безвъздушно пространство, което свиваше дробовете и стомаха, караше кръвта да тупти в слепите очи, смазваше тялото под някаква неосезаема маса. Не оставаше нищо друго, освен да се чака окончателно сгромолясване и агонията под развалините. Очакването продължи. Внезапно някаква светлинна вихрушка се издигна от пода, една огнена колона, човешка факла, жена, която пищеше: „Горя, горя! На помощ!“
Тя се бореше отчаяно с огъня и от роклята й изскачаха снопчета искри; бижутата й също изпущаха искри. Ужасеното й лице се виждаше като в отблясъци на ада, Чуха се гласове, униформи се спуснаха върху нея. Някой я събори на пода. Тя продължаваше да пищи, като се гърчеше. Остър, безкраен писък, който пронизваше експлозиите на снарядите на противовъздушната артилерия и тътена на бомбите, нечовешки писък, скоро задавен от покривките, възглавниците и дрехите, които всички хвърляха върху нещастницата, писък в отново тъмната изба, като от някой гроб.
Гребер притискаше главата на Елизабет в ръцете си, покриваше я с цялото си тяло и отпусна прегръдката си едва след като човешката факла и писъци отстъпиха място на слаби стенания, мрак и миризма на изгорели дрехи, коси и месо.
— Лекар! Повикайте лекар! Къде има лекар?
— Трябва да се изпрати в болница. Дявол да го вземе! Дайте малко светлина, трябва да я измъкнем оттук!
— Сега ли? — каза някой. — Къде?
Всички се смълчаха. Ослушаха се. Навън вилнееха противовъздушните батареи. Експлозиите бяха секнали. Само оръдията още стреляха.
— Заминаха си, свърши се!
— Стой легнала! — прошепна Гребер на ухото на Елизабет. — Не мърдай! Свърши се, но продължавай да лежиш! Така никой няма да те стъпче. Не мърдай!
— Трябва още да почакаме — поясни бавно един наставнически глас. — Може да се появи втора вълна. Навън още не е безопасно. Има парчета от снаряди.
Кръг светлина се появи на вратата. Светлина от електрическо фенерче. Жената на пода започна отново да пищи.
— Не, не, изгасете, изгасете огъня!
— Не е огън, а електрическо фенерче — й обясни някой.
Кръгът пълзеше по стените, като че ли ги опипваше. Беше много малко джобно фенерче.
— Насам, насам елате! Кой е? Кой сте вие с фенерчето?
Лъчът описа бързо полукръг по тавана, върна се обратно и освети един колосан нагръдник, реверите на фрак, черна вратовръзка и едно отегчено лице.
— Аз съм оберкелнерът Фриц. Ресторантът се срути. Принудени сме да прекратим сервирането. Моля господата да бъдат така добри да уредят сметките си!
— Какво?
Фриц продължаваше да осветява собственото си лице.
— Нападението свърши. Нося електрическо фенерче и сметките.
— Какво? Но това е безобразие!
— Господине — обърна се Фриц с тон на съжаление към своя невидим събеседник, — оберкелнерът отговаря със заплатата си пред заведението.
— Безобразие! — повтори невидимият клиент. — Да не сме мошеници? Стига сте осветявали само глупавото си лице. Елате насам! И побързайте! Има ранен човек.
Лицето на Фриц потъна отново в мрак. Светлинният кръг започна да блуждае по стените, плъзна се по косите на Елизабет, след това по пода и се спря върху купчината дрехи и покривки.
— Боже мой! — изстена един мъж, съблечен по риза, коленичил до ранената.
Той се дръпна. Само ръцете му останаха осветени. Кръгът трептеше върху купчината дрехи. И оберкелнерът изглежда също трепереше. Някой дръпна една униформа и едно одеяло.
— Боже мой! — повтори гласът на мъжа по риза.
— Не гледай! — каза Гребер. — Случват се такива неща! Навсякъде и по всяко време. Нямат нищо общо с бомбардировката. Но ти не трябва да оставаш в града. Ще те заведа до някое от селата, което не бомбардират. Зная едно такова село. Казва се Хасте. Имам там приятели. Сигурно ще те приютят. Ще живеем заедно. Там ще бъдеш на сигурно място.
— Дайте носилка! — каза коленичилият мъж. — Няма ли носилка в хотела?
— Мисля, че има, господин… господин… Оберкелнерът не можа да определи чина на мъжа по риза. Униформената му куртка лежеше заедно с други дрехи на пода до жената. Сега той беше по тиранти, с ниско окачен кортик и заповеден глас.
— Извинявам се за сметките — каза Фриц. — Не знаех, че има ранен.
— Хайде! Донесете бърже носилка! Не, по-добре почакайте, ще дойда с вас. Как е навън? Може ли да се мине?
— Да.
Мъжът се надигна, сложи куртката си и стана изведнъж капитан. Снопът светлина изчезна и като че ли с него си отиде и лъчът от надежда. Чуваше се стенанието на жената.
— Ванда! — каза треперещ мъжки глас. — Ванда, какво ще правим?
— Можем да излезем — каза някой.
— Не са свирили отбой — каза пак наставническият глас.
— Махайте се по дяволите с вашия сигнал! Къде е светлината? Светлина!
— Не, не искам светлина! — извика жената. — Не искам светлина!
— Трябва лекар! Морфин!
— Ванда! — повтори нещастният глас. — Какво ще кажем на Еберхарт? Какво?
Светлината се възвърна. Този път беше петролна лампа. Носеше я капитанът, следван от двама келнери във фрак, с носилка.
— Няма телефон — каза капитанът. — Линиите са прекъснати. Дайте тук носилката. Той остави лампата на пода.
— Ванда! — извика нещастният глас. — Ванда!
— Отдръпнете се! — заповяда капитанът. — Оставете това за по-късно.
Той се наведе над жената и след миг отново се изправи.
— Ето, свърши се, сега ще заспите. Имам още една ампула у себе си за всеки случай. Внимателно, внимателно вдигайте носилката! Трябва да се почака вън, докато се намери болнична кола.
— Добре, господин капитан — каза послушно оберкелнерът.
Носилката се придвижи към изхода. Черната глава без коса се люшкаше ту надясно, ту наляво. Върху тялото беше метната една покривка за маса.
— Умря ли? — попита Елизабет.
