В стаята гореше малка газена лампа със зелен абажур. Прозорците бяха счупени и пред тях камарите развалини бяха толкова високи, че нищо не можеше да се види навън. Полман застана по средата на помещението.
— Сега ви познах — каза той. — Навън светлината беше твърде силна. Излизам много рядко и съм отвикнал. Тук нямам дневна светлина. Само от газената лампа. Не разполагам с много газ и поради това понякога трябва дълго да стоя на тъмно. Електрическата инсталация е повредена.
Гребер го погледна. Не би могъл да го познае. Толкова бе състарен. Тогава огледа наоколо и му се стори, че е дошъл в друг свят. Не само тишината и неочаквано осветеното от газова светлина помещение правеше всичко да изглежда като катакомба сред грейналото навън обедно слънце. Имаше и друга причина — редиците от подвързани в кафяво и златисто книги по лавиците, пултът за четене, картините по стените и най-сетне — самият стар човек с посивялата коса и набръчкано лице, което имаше восъчния цвят на дългогодишен затворник.
Полман разбра погледа на Гребер.
— Имах късмет — каза той, — Запазих почти всичките си книги.
Гребер се обърна към него.
— Отдавна не съм виждал книги. А и твърде малко съм чел през последните години.
— Не сте имали възможност. Книгите са твърде тежки, за да ги влачите в раницата си.
— Те бяха твърде тежки, за да ги носим и в главите си. Не отговаряха на това, което ставаше. А тези, които отговаряха на него, не искахме да четем.
Полман погледна меката зелена светлина на лампата.
— Защо дойдохте при мен, Гребер?
— Фрезенбург ми каза да дойда при вас.
— Познавате ли го добре?
— Той беше единственият човек на фронта, на когото имах пълно доверие. Каза ми да дойда и да говоря с вас. Вие сте щели да ми кажете само истината.
— Истината? За какво?
Гребер погледна стария човек. Той му беше класен наставник в една епоха, която му се струваше безкрайно отдалечена. Но въпреки това за момент почувствува, че е отново негов ученик, че още го разпитва за смисъла на живота — и като че ли в тази малка, затрупана с много книги стая и в разговор с уволнения учител бъдещият му живот ще вземе нова насока. Зад тези задръстени от развалини прозорци се бяха приютили остатъци от миналото — доброта, търпимост и знание.
— Бих искал да зная до каква степен съм съучастник в престъпленията през последните години? — каза той. — И бих искал да зная какво трябва да направя.
Полман го погледна втренчено. След това стана от мястото си и прекоси стаята. Взе една книга от библиотеката, отвори я и я върна обратно, без да погледне в нея. После се обърна към него.
— Знаете ли какво ме питате?
— Да.
— Днес обезглавяват за по-малко от това, което казахте.
— На фронта хората умират за нищо — каза Гребер. Полман се върна при него и седна на стола.
— Под престъпление войната ли разбирате?
— Разбирам всичко, което доведе до нея. Лъжите, потисничеството, неправдите, насилието. А и войната. Войната и начина, по който я водим — с лагерите за роби, концентрационните лагери и масовите убийства на цивилни лица.
Полман мълчеше.
— Доста съм видял — каза Гребер — и много съм чул. Зная също, че войната е загубена. Зная и това, че ние продължаваме да се бием, за да могат да останат на власт правителството, партията и хората, които предизвикаха войната, за да могат те да продължат разрушителното си дело.
Полман погледна отново Гребер въпросително.
— И всичко това ви е известно? — запита той.
— Известно ми е сега. Преди не го знаех.
— И трябва да се върнете на фронта?
— Да.
— Това е ужасно.
— Още по-ужасно е човек да се върне и да знае всичко това. Става съучастник. Смятате ли, че аз съм отговорен?
Полман замълча.
— Как разбирате това? — шепнешком запита той след малко.
— Вие знаете как го разбирам. Преподавахте ми религия. До каква степен ще стана съучастник, когато зная, че войната не само е загубена, а и че ние трябва да я загубим, за да изчезнат робството и убийствата, концентрационните лагери, есесовците и СД, масовите изтребления и безчовечността — след като зная всичко това и след две седмици се върна обратно, за да продължа да се бия за него?
Внезапно лицето на Полман посивя и угасна. Останаха да светят само очите му, които бяха необикновено ясносини. Те напомниха на Гребер за други очи, които бе виждал вече някъде, но не си спомняше къде.
— Трябва ли да се върнете обратно? — запита Полман най-сетне.
— Мога да не се върна. Тогава ще ме обесят или разстрелят.
Гребер чакаше.
— Мъчениците от християнската епоха не се подчиняваха на насилията — каза Полман двусмислено.
— Ние не сме мъченици. Но докъде се простира нашата отговорност? — запита Гребер. — Кога се превръща в убийство това, което иначе се нарича геройство? Когато вече не се вярва в причините му ли? Или в целите му? Къде е границата?
Полман го гледаше с измъчен поглед.
— Как мога да ви кажа това? Поемам преголяма отговорност. Не мога да реша този въпрос вместо вас.
— Всеки сам ли трябва да го разреши?
— Мисля, че да. Как иначе?
Гребер мълчеше. „Защо ли го разпитвам повече — си помисли той. — Изправил съм се тук като съдия, вместо като обвиняем. Защо измъчвам този стар човек и търся от него отговорност за това, което някога ме учеше и което научих после сам, без него? Нуждая ли се още от отговор. Току-що не си ли отговорих сам?“
Той погледна отново Полман. Представяше си го как ден след ден седи в тъмнина или при слабата светлина на лампата в това помещение, приличащо на катакомбите на стария Рим, изгонен от работата си, очакващ всеки момент да бъде арестуван и търсещ мъчителна утеха в книгите.
— Имате право — каза той. — Да искаш отговор от другиго, това значи все още да отбягваш от решението на въпроса. Аз и не очаквах действителен отговор от вас. Всъщност питах самия себе си. Но понякога човек може да получи отговор от самия себе си, когато зададе въпроса на другиго.
Полман поклати глава.
— Имате право да питате. Съучастие във вината! — каза той изведнъж. — Какво ли разбирате вие от това? Вие бяхте млади и ви отровиха с лъжи преди още да можете да отсъждате. Но ние, ние виждахме всичко това и го допуснахме да стане! Как да наречем това? Леност на сърцето? Безразличие? Духовна нищета, себелюбие? Отчаяние? Но как впоследствие всичко това можа да се превърне в такава чума? Смятате ли, че не мисля ежедневно по този въпрос?
Гребер изведнъж се сети на кого му напомняха очите на Полман. На очите на русина, по когото беше стрелял. Той стана.
— Трябва да вървя — каза той. — Благодаря ви, че ме оставихте да вляза и че говорихте с мен.
Взе фуражката си. Като че ли Полман се събуди от сън.
— Искате да си вървите ли, Гребер? Какво мислите да правите?
— Не зная. Имам още две седмици време за размисъл. Това е много, когато човек е навикнал да живее
