— Тъкмо за шампанско. В Париж така го пиехме.
— Бил ли си в Париж?
— Да, в началото на войната.
Елизабет донесе чашите и коленичи до него. Той отпуши бутилката предпазливо. Виното искреше под венец от пяна.
— Колко време беше в Париж?
— Няколко седмици.
— Там мразеха ли ви много?
— Не зная. Може би. Не забелязах. Всъщност не желаехме нищо да забелязваме. Вярвахме още на почти всичко, на което ни учеха. И искахме да свършим бързо с войната, за да можем да седим на слънце по терасите пред сладкарниците и да пием непознати вина. Бяхме много млади.
— Млади? Казваш го, сякаш е било преди десетки години.
— Така изглежда.
— Сега не си ли вече млад?
— Млад съм. Но по-другояче.
Елизабет вдигна чашата си към слабата изкуствена светлина, която идеше отвън. Тя я разклати леко и наблюдаваше мехурчетата, които се откъсваха от дъното й. Гребер виждаше раменете й, черните й къдрици, закръгления й гръб, тъмните очертания на присвитите й крака. „Защо ли мечтае да започне нов живот? — помисли си той. — Когато е гола, няма нищо общо с тази къща, със своята работа, с госпожа Лизер. Тя образува едно цяло с трептящата светлина на прозореца, с неспокойната нощ, със сляпото разгаряне на желанието и странната празнота, която настъпва след това, с прегракналите викове и уморените гласове вън, с живота, но също и с умрелите, които изравят. Тя обаче е чужда на случайността, на апатията, на безсмисленото забвение. Чужда е вече! Човек би казал, че тя е захвърлила една маска и че сега се подчинява несъзнателно на закони, за чието съществувание вчера дори не е подозирала.“
— Как ми се иска да съм била с тебе в Париж! — каза тя.
— А аз бих искал да можехме сега да заминем и да няма война.
— Мислиш ли, че ще ни приемат?
— Може би. Нищо не разрушихме в Париж.
— Да, но останалата част на Франция?
— Не толкова много, колкото в другите страни. Всичко стана набързо.
— Може би все пак сте причинили достатъчно злини, за да ни мразят с години.
— Да, възможно е. Човек забравя бързо, когато войната е дълга. Може наистина да ни мразят.
— Бих искала да отидем в страна, където нищо не е разрушено.
— Няма много такива страни — каза Гребер, — Остана ли още нещо за пиене?
— Да, достатъчно. Къде другаде си бил?
— В Африка.
— И в Африка ли? Колко много неща си видял!
— Да, но не така, както в мечтите си.
Елизабет взе бутилката от пода и напълни чашите. Гребер я гледаше как налива. Всичко изглеждаше недействително, и то не само поради това, че бяха пили. Думите се носеха в полумрака и бяха без значение, а това, което имаше значение, не се нуждаеше от думи. То приличаше на прииждането и спадането на някаква безименна река, а думите представляваха платноходки, които плаваха по нея.
— Бил ли си и другаде? — попита Елизабет.
„Платноходки? — помисли си Гребер. — Къде беше виждал платноходки по река?“
— В Холандия — каза той. — Още в самото начало на войната. Кораби се плъзгаха по каналите. А каналите бяха толкова гладки и ниски, че корабите сякаш плаваха в полето. Те се движеха безшумно, с разпънати платна. Беше чудно да ги гледаш вечер как се движат като големи, сини, бели и червени пеперуди.
— В Холандия! — замечта Елизабет. — Може би ще има възможност да отидем там след войната. Ще пием какао, ще ядем бял хляб, с разни видове холандски сиренета, а вечер ще гледаме как минават корабите.
Гребер я погледна. „Ще ядем — помисли си той. — През войната щастието винаги е свързано с храната.“
— Или и там не ще можем да отидем? — запита тя.
— Мисля, че не. Ние нахлухме в Холандия и разрушихме Ротердам без предизвестие. Аз сам видях развалините. Нямаше почти нито една здрава къща. Тридесет хиляди убити. Страхувам се, че и там няма да ни пуснат, Елизабет!
Настъпи мълчание. Внезапно Елизабет вдигна чашата си и я запрати на пода. Тя иззвънтя и се строши на парчета.
— Не можем вече да отидем никъде! — извика тя. — Каква полза да се мечтае! Никой не ни обича, навсякъде ни проклинат!
Гребер седна на леглото. Очите на девойката блестяха като сиво прозрачно стъкло в бледата мъжделееща светлина, идваща отвън. Той се наведе над нея и погледна пода. Назъбените краища на парченцата стъкло блестяха тук-там.
— Ще трябва да светнем и да ги съберем — каза той. — Иначе ще си набодеш краката. Почакай да затворя най-напред прозореца.
Той стана от обратната страна на леглото. Елизабет запали лампата и се наметна с пеньоара си. Светлината я накара да се засрами.
— Не ме гледай! — каза тя. — Не зная защо постъпих така. Не е в характера ми.
— В характера ти е. И имаш право. Животът, който водим, не е за теб. Не ти е тук мястото. Затова понякога можеш спокойно да счупваш нещо.
— Бих искала наистина да зная къде ми е мястото!
Гребер се засмя.
— И аз също не зная. В цирка, или може би в някоя старомодна къща стил барок, или пък между модерни тръбни мебели, или най-после в палатка. Във всеки случай не и в тази бяла моминска стая. А аз си мислех първата вечер, че си изоставено сираче!
— Но аз съм наистина такава!
— Такива сме всички. Само че въпреки това преживяваме без чужда помощ.
Той взе един вестник, постла го на пода и с помощта на друг събра парченцата стъкла. Неволно прочете заглавията. Ново скъсяване на фронтовата линия. Тежки сражения в областта на Орел. Той сгъна вестниците заедно с парченцата и ги пъхна в кошчето. Задушевната атмосфера на стаята му се стори изведнъж двойно по-приятна. Отвън продължаваха да се чуват ударите и стърженето. Подаръците на Биндинг стояха все още на масата. „Понякога за много неща може да се мисли едновременно“ — помисли си Гребер.
— Ще разтребя масата и ще прибера нещата — каза Елизабет. — Не мога повече да ги гледам.
— Къде ще ги сложиш?
— В кухнята. Имаме достатъчно време до утре вечер, за да скрием това, което остава.
— До утре вечер надали ще остане много нещо. Не те ли е страх, че госпожа Лизер може да се върне по-рано?
— Нека се върне. Толкова по-зле за нея. Гребер погледна Елизабет изненадан.
— Да — каза тя. — И аз самата се чудя как с всеки нов ден се променям.
— Не с всеки ден. С всеки час.
— А ти?
— И аз също.
— Хубаво ли е това?
— Да. А и да не е, няма значение.
— Нищо вече няма значение, нали?
— Напротив.
Елизабет изгаси лампата.
