затворници от концентрационния лагер да работят в града.
Той ускори крачката си. Внезапно се почувствува обеднял, без сам да знае защо.
Намери се в една съвсем непокътната улица. Дори големите витрини на магазините не бяха счупени. Вървеше по улицата разсеяно, когато изведнъж се спря стъписан. Някой пристъпваше към него. Забеляза, че това е собственият му образ, отразен в страничното огледало на един магазин за конфекция. Колко странно! Сякаш виждаше не самия себе си, а някакъв свой двойник, някакъв спомен, който можеше да изчезне, ако направи само още една крачка напред.
Той се спря и се загледа в бледия си двойник от мътното и зацапано огледало. Орбитите му приличаха на две тъмни петна, сякаш бе без очи. Изведнъж го обзе някакъв хладен чужд страх. Не беше физическа паника или вълнение, не беше потискащият настоятелен повик на съществото му към бягство, защита и изчакване нащрек. Това беше спокоен, проникващ, студен и почти безличен страх, страх неосезаем, който не можеше да бъде обуздан от никакво усилие, и откриваше в него една празнота, тя го изсмукваше, парализираше кръвта и живота в тялото му. Образът не помръдваше; и все пак Гребер очакваше да го види да изчезва — очертанията му да станат неясни, невидимата сила, която бушуваше в него да го изтръгне от ограничения и призрачен образ, наречен за кратко време Ернст Гребер и да го предаде на безкрайността. А това не би било само смърт, но нещо още по-лошо — заличаване, разпадане, край на неговото аз, безумна вихрушка на атомите, изчезване в небитието.
Той постоя известно време. „Какво ще остане? — помисли си той ужасен. — Какво ще остане след неговото изчезване? Нищо. Нищо, освен слаб спомен в съзнанието на няколко души, на родителите му, ако са още живи, на двама-трима приятели, на Елизабет — може би — и то за колко време?“ Погледна отново в огледалото. Струваше му се, че вече е станал по-лек, като парче хартия, тънка, прозрачна, и че най-лекият полъх на вятъра можеше да го отвее, да го изсмуче като с помпа и да остави от него само празна черупка. Какво ще остане? И къде би могъл да се залови здраво, къде да хвърли котва, къде да намери почивка, къде да остави нещо след себе си, което да го задържи, за да не бъде отнесен напълно.
— Ернст! — извика някой зад гърба му.
Той подскочи и се обърна. Някакъв човек с един крак, подпрян на патерици, стоеше пред него. Гребер помисли за миг, че е инвалидът от „Хакенщрасе“, после позна Мюциг, бивш свой съученик.
— Карл! — каза той. — Нима си ти? Не знаех, че си тук.
— Има вече доста време, откакто се върнах. Почти шест месеца.
Те се погледнаха.
— Това също е неочаквано, нали? — каза Мюциг.
— Кое?
Мюциг повдигна патериците си и след това отново се подпря на тях.
— Ей това.
— Ти поне си се измъкнал от мръсотията. Аз съм длъжен да се върна отново.
— Всичко зависи как гледаш на нещата. Ако войната трае още няколко години, тогава да, имал съм късмет. Ако всичко свърши след шест месеца, това значи, че страхотно не ми е провървяло.
— Защо искаш всичко да свърши след шест месеца?
— Не зная. Казах само: Ако…
— В такъв случай, прав си.
— Защо не дойдеш да ни видиш? — каза Мюциг. — Бергман е при нас. Ампутирани са и двете му ръце.
— Къде сте?
— В градската болница. Отделението за ампутирани. Заема цялото ляво крило. Постарай се да минеш при случай.
— Добре, ще дойда.
— Ама сигурно? Всички обещават, а никой не идва.
— Да, да, непременно ще дойда.
— Ще ни направиш удоволствие. Ще видиш — не скучаем. Във всеки случай не и в моята стая.
Те продължиха да се гледат. Не се бяха виждали три години, но сега всичко, което можеха да си кажат, се знаеше.
— Хайде, всичко хубаво, Ернст.
— И на тебе също, Карл. Стиснаха си ръцете.
— Знаеш ли, че Зибер е убит? — попита Мюциг.
— Не, не зная.
— Преди шест седмици. А за Лайнер?
— Лайнер? И за него не зная.
— Лайнер и Линген. И двамата са били убити в една и съща сутрин. Брюнинг полудял. Чу ли, че Хофман го смятат за изчезнал?
— Не.
— Бергман ми каза. Хайде, всичко хубаво, Ернст! И да не забравиш да минеш да ни видиш.
Мюциг се отдалечи върху патериците си.
„Изглежда, че намира известно удовлетворение в това да говори за убитите си другари — помисли си Гребер. — Може би се утешава по този начин.“ Той го проследи с поглед. Кракът му беше отрязан над коляното. Мюциг беше някога най-добрият бегач в класа. Гребер не знаеше дали трябва да го съжалява или да му завижда. Мюциг имаше право — всичко зависеше от бъдещето.
Когато той влезе, Елизабет беше седнала на леглото в бяла хавлия. Навила една кърпа за лице като чалма около главата си, тя изглеждаше красива, спокойна и замислена като голяма бяла птица, вмъкнала се през прозореца, за да си почине малко, преди да отлети отново.
— Изхабих цялата топла вода за една седмица — обясни тя. — Истинско разточителство. Госпожа Лизер ще вдигне страшна врява!
— Нека си вика. Тя може да мине и без топла вода. Истинските националсоциалисти се къпят рядко. Чистотата е еврейски порок.
Гребер се приближи до прозореца и погледна навън. Небето беше сиво, а улицата — тиха. Отсреща един космат мъж по тиранти си почиваше на хлад пред прозореца и се прозяваше. От друг прозорец долитаха звуци на пиано — някакъв писклив женски глас пееше гами. Той наблюдаваше разчистения вход на едно скривалище и си спомни за вледеняващия страх, който го беше обзел преди малко, когато на улицата се беше зърнал в огледалото на магазина за конфекция. Изтръпна отново. Какво ще остане от него? „Трябва да оставя нещо тук — помисли си той, — някаква котва, която да ме задържи и да ми помогне да се върна. Но какво? Елизабет? Дали тя вече му принадлежи? Той я познава от толкова кратко време и ще замине отново за години. Няма ли тя да го забрави? С какво би могъл да я привърже към себе си, и себе си към нея?“ Той се обърна.
— Елизабет! — каза той. — Трябва да се оженим.
— Да се оженим ли? А защо?
— Защото е безсмислено. Защото се познаваме само от няколко дни и защото трябва да се разделим след няколко дни; защото не знаем дали сме създадени да живеем заедно и не можем да го узнаем за толкова кратко време. Затова.
Тя го погледна.
— Искаш да кажеш, защото и двамата сме сами и без всякаква надежда, и защото нямаме нищо друго?
— Не.
Тя замълча.
— Не само за това — продължи той.
— Тогава за какво?
Той я погледна. Виждаше я как диша. Изведнъж му се стори напълно чужда. Гърдите й се повдигаха и спадаха, очите й бяха различни от неговите, ръцете й — различни от неговите, мислите й, целият й живот… Никога тя не би го разбрала. И всъщност защо трябва да го разбере. Внезапно престана да му бъде напълно ясно откъде се явяваше у него тази необходимост да бъде разбран.
— След като се оженим, ти вече няма да има защо да се страхуваш от госпожа Лизер — каза той. —
