Като съпруга на войник, ще се намираш под закрилата на закона.
— Нима?
— Да. — Погледът й, спрян на него, го смущаваше. — Във всеки случай ще имаш право на специална издръжка.
— Това няма никакво значение. Колкото до г-жа Лизер, ще съумея и сама да се справя с нея. Да се оженим! Но ние нямаме дори време за това.
— Защо?
— Но за това са необходими куп документи, разрешителни, свидетелства, че сме арийци, предбрачен преглед и зная ли още какво. Ще са необходими седмици наред!
„Седмици — помисли си Гребер. — С каква лекота го казва!“
— За войниците е по-различно — обясни той. — Военните бракове стават по-бързо. Само за няколко дни. Научих това в казармата.
— Там ли ти хрумна тази идея?
— Не. Хрумна ми едва тази сутрин. Но за това се говори много в казармата. Много войници използуват отпуската, за да се оженят. Защо и ние да не направим това? Когато един фронтовак се ожени, жена му има право на месечна издръжка, струва ми се на двеста марки. Защо да ги правим подарък на държавата? Когато човек е подложен на всякакви унижения, защо да не се възползува от това, на което има право? Ти имаш нужда, а държавата изразходва тези пари вместо тебе. Нали е така?
— Погледнато от тази страна, така е, разбира се.
— Така именно го разбирам и аз — каза Гребер с облекчение. — Съществува дори брачен заем за младите двойки, мисля около хиляда марки. Няма да има нужда да ходиш вече във фабриката, когато се ожениш.
— А, не! Това няма нищо общо. Какво ще правя цял ден съвсем сама?
— И ти си права!
Гребер се почувствува за момент безпомощен. „Какво правят с нас? — помисли си той. — Млади сме и би трябвало да бъдем щастливи и да сме заедно. Какво ни засягат нас войните на нашите родители?“
— Скоро ще се разделим — каза той. — Но когато човек е женен, той е по-малко сам. Елизабет поклати глава.
— Не искаш ли? — попита той.
— Няма да бъдем по-малко сами — каза тя. — Напротив, ще се чувствуваме още по-самотни.
Гребер чу отново гласа на певицата. Тя беше свършила гамите и сега пееше октави, които звучаха като отгласи, прекъсвани внезапно, а след това преповтаряни от ехото.
— Женитбата не представлява нещо безвъзвратно, ако се страхуваш от това — каза той. — Можем да се разведем, когато поискаме.
— Тогава защо да се женим?
— Защо да правим подарък на държавата? Елизабет стана.
— Вчера не беше такъв — каза тя.
— В какво се промених?
По лицето й премина бегла усмивка.
— По-добре да не говорим за това, искаш ли? Сега сме заедно, това е достатъчно.
— Значи не искаш?
— Не.
Той я погледна. В нея имаше нещо решително и враждебно.
— Дявол да го вземе! — каза той, — Имах най-добри намерения!
Елизабет се усмихна отново.
— Именно заради това! — каза тя. — Човек не трябва да има прекалено добри намерения! Има ли още нещо за пиене?
— Да, бутилката сливова.
— Тази от Полша ли?
— Да.
— Нямаме ли нещо друго, което да не е плячка?
— Трябва да има още една бутилка кюмел. Германско производство.
— Налей ми тогава една чашка.
Гребер отиде в кухнята да вземе бутилката. Беше ядосан на себе си. Спря се за момент пред чиниите и подаръците на Биндинг в полумрачната стая, която миришеше на старо ядене, и се почувствува уморен, изтощен, на края на силите си. После се върна в стаята.
Елизабет се беше облегнала на прозореца.
— Колко е облачно! — каза тя. — Ще вали. Жалко!
— Защо да е жалко?
— Това е нашата първа неделя. Можехме да излезем да се разходим. Навън около града е пролет.
— Искаш ли да излезеш?
— Не, за мен е достатъчно, че госпожа Лизер не е тук. Но за тебе сигурно ще е по-приятно, отколкото да стоим тук през целия ден.
— Напротив, уверявам те. Достатъчно живях сред природата. Мога да мина и без нея няколко дни. Вместо за природа, аз вече мечтая само за една запазена уютна стаичка. Като тази например. За мен това е най-сензационната авантюра, която можеше да ми се случи. Но на теб може би ти е омръзнало. Бихме могли да отидем на кино, ако искаш.
Елизабет поклати отрицателно глава.
— Нека тогава да останем в къщи и да не мърдаме. Ако излезем, денят ще се стопи и ще мине много по-бързо, отколкото ако останем тук. Така часовете са по-дълги.
Гребер се приближи до Елизабет и я прегърна. Почувствува мекия плат на хавлията. Забеляза, че очите й са пълни със сълзи.
— Глупости ли ти наговорих преди малко? — запита той.
— Не, не, Ернст.
— Все пак сигурно съм постъпил несръчно, щом като плачеш.
Притискаше я силно към себе си. През рамото й се виждаше улицата. Косматият мъж по тиранти беше изчезнал. Няколко деца играеха на война в окопа, който водеше до мазето на разрушената къща.
— Нека да не сме тъжни! — каза той.
Певицата започна отново упражненията си. Тя се впусна в една мелодия от Григ. „Обичам те, обичам те“ — извиваше тя със своя прекалено писклив глас. — „Обичам те, въпреки времето, което лети и повратността на живота!“
— Не, нека не сме тъжни! — каза Елизабет.
Следобед заваля. Стъмни се много рано и небето започна да се покрива все по-плътно с черни облаци.
Те се бяха излегнали на леглото, без светлина — прозорецът беше отворен и дъждът, който падаше полегато и безцветно, образуваше една движеща се водна завеса от горе до долу.
Гребер се вслуша в монотонния ромон. Помисли си, че в Русия сигурно вече е започнал периодът, през който всичко потъва малко по малко в безкрайната кал! След няколко дни той ще отиде да се зарови в нея.
— Не трябва ли вече да си вървя? — попита той. — Госпожа Лизер сигурно скоро ще се върне.
— Нека се върне! — промълви Елизабет сънливо, — Нима е вече толкова късно?
— Не зная, но дъждът може би ще я принуди да се прибере по-рано.
— Или по-късно. Може дори да се върне утре сутринта — каза Елизабет и скри лицето си в рамото му.
— А може дори да я прегази някоя кола. Но това би било прекалено щастие.
— Никак не си милосърден — измърмори Елизабет. Гребер беше вперил поглед в сивия правоъгълник на прозореца.
— Ако бяхме женени, въобще нямаше да има нужда да си ходя — каза той. Елизабет не трепна.
— Защо искаш да се ожениш за мене? — попита тя. — Ти едва ме познаваш.
