— Познавам те вече от доста дълго време.
— Колко дълго? От няколко дни.
— Не от няколко дни. Познавам те повече от една година. Мисля, че това е доста дълго време.
— Защо от една година? Не трябва да смяташ детинството ни. То беше много отдавна.
— Него не го смятам. Но имам три седмици отпуска приблизително за две години, прекарани на фронта. Тук съм вече близо две седмици. Това отговаря на петнадесет месеца на фронта. Познавам те значи толкова добре, колкото за една година — равностойността на почти две седмици отпуска.
Елизабет отвори очи.
— Не бях мислила върху това.
— И аз. Сега ми хрумна за пръв път.
— Кога?
— Преди малко, докато ти спеше. Човек мисли по-лесно, когато е тъмно и когато вали.
— Тъмнината и дъждът винаги ли са необходими?
— Не. Но тогава човек мисли различно.
— А сега за какво мислиш?
— Мисля, че е чудесно да може човек да си служи с ръцете и мишците си и за нещо друго, а не само за да стреля и да хвърля гранати.
Тя го погледна.
— Защо не ми каза това днес следобед?
— През деня човек има по практични мисли.
— Мисли за издръжка и за новобрачен заем.
Гребер повдигна глава.
— Но това е същото нещо, Елизабет — каза той, — само думите са различни.
Тя промърмори нещо неразбрано.
— Думите често са от голямо значение — каза тя след това. — Поне в работи от този род.
— Загубил съм навика, но ще се науча. Ще видиш. Необходимо ми е само малко време.
— Време? — тя въздъхна. — Разполагаме с толкова малко!
— Да. Вчера имахме още много. А утре ще ни се струва, че днес сме имали още много.
Гребер замълча. Главата на Елизабет почиваше на ръката му. Косите й образуваха тъмно петно на бялата възглавница и сянката на дъжда трептеше по лицето й.
— Искаш да се ожениш за мене? — прошепна тя. — Знаеш ли поне дали ме обичаш?
— Как искаш да го знам? Нима за това не е необходимо дълго време да бъдем заедно?
— Може би. Но тогава защо искаш да се ожениш за мене?
— Защото не мога да си представя повече живота без тебе.
Елизабет млъкна за момент.
— Не смяташ ли, че това, което ти се случи с мен, можеше прекрасно да се случи и с някоя друга? — попита тя най-после.
Гребер продължаваше да наблюдава сивия подвижен килим, който дъждът тъчеше по прозореца.
— Може би това можеше да ми се случи и с някоя друга — каза той. — Кой знае? Само че сега, след като се случи с нас двамата, не мога повече да си представя, че можеше да ми се случи и с някоя друга.
Главата на Елизабет се размърда на ръката му.
— Научил си нещо. Не говориш както днес следобед. Защото е вечер. Мислиш ли, че целия си живот ще трябва да чакаш вечерта?
— Не. Ще свикна да говоря и през деня. И ще избягвам намеците за месечните семейни добавки.
— Всъщност няма да ги презираме, нали?
— Кои?
— Семейните добавки.
Гребер спря за миг дишането си.
— Как? Съгласна ли си? — запита той.
— Трябва, понеже се познаваме повече от една година. И всъщност винаги можем да се разведем след това, нали?
— Не.
Тя се притисна до него и заспа. Той остана дълго време буден. Слушаше сивата песен на водата. Знаеше вече много неща, които би искал да й каже.
15
— Вземи всичко каквото искаш, Ернст — каза Биндинг през вратата. — Чувствувай се като у дома си.
— Благодаря, Алфонс.
Гребер се изтегна със задоволство във ваната. Военната му униформа лежеше хвърлена на един стол, синьозелена и безучастна, като стара дрипа. На една закачалка висеше синият цивилен костюм, който Ройтер му беше заел.
Банята на Биндинг представляваше обширна стая, покрита със зелени плочки, цялата блестяща от порцелан и никелирани приспособления — истински рай в сравнение с миризливите душове от дезинфекциращи средства в казармата. Сапунът беше парижки, хавлиените кърпи представляваха белоснежен куп, крановете не бяха изобщо пострадали от бомби и имаше колкото искаш топла вода. Имаше дори и ароматична сол за баня — голяма стъкленица с кристалчета като аметисти.
Гребер се отпусна в обятията на сладка дрямка, която го заливаше на топли и приятни вълни и се наслаждаваше на щастието, което му носеше топлината. Той се беше научил, че само най-простите удоволствия не носят разочарование — топлината, водата, покривът, хлябът, спокойствието и доверието в собственото ти тяло. И искаше така да прекара остатъка от отпуската си — без много размишления, отпуснато и толкова щастлив, колкото е възможно. Ройтер имаше право — дълго време ще мине, докато отново си дойде в отпуска. Той протегна ръка, блъсна стола с униформата и изсипа в ръката си цяла шепа ароматична сол, която разпръсна бавно около себе си във водата. Шепа лукс и мир, като белоснежната покривка в „Германия“, виното и деликатесите, които беше вкусил вечерта с Елизабет.
Гребер се избърса и започна да се облича, без да бърза. Цивилният костюм изглеждаше толкова лек и тънък след тежката униформа! Напълно облечен, той продължаваше да се чувствува по риза и гащи, тъй като не трябваше да мъкне нито колан, нито ботуши, нито оръжие. Едва се позна в огледалото. Някакво незряло, бързо израснало момче го гледаше с учудване. Момче, на което би погледнал несериозно, ако го срещнеше на улицата.
— Приличаш ми на момче, което е взело първото си причастие — му каза Алфонс. — Не на войник! Какво става с теб? Да не би да се жениш?
— Да! — отговори Гребер изненадан. — Нима се познава?
Алфонс избухна в смях.
— Изглеждаш на такъв. Различен от преди. Вече не приличаш на нещастно куче, което търси къде е скрило кокала си. Наистина ли ще се жениш?
— Наистина.
— Гледай ти! Размисли ли добре какво правиш?
— Не.
Биндинг погледна Гребер, без да разбира.
— От години вече нямам време да мисля за каквото и да е — каза Гребер.
Алфонс се засмя иронично. После вдигна глава и започна да души шумно.
— Какво е това? — той задуши отново. — Ти ли миришеш така? Дявол да го вземе, сигурно е солта за баня. Сложил си във водата? Миришеш на цяла леха теменужки.
Гребер помириса ръката си.
— Нищо не чувствувам.
— Ти не, но аз! Това е лукава стока. Донесоха ми я от Париж. Отначало е без никакъв ефект и
