— Можем да отворим отново гробницата — каза тя. Гребер отвори прозореца. Вятърът веднага се вмъкна вътре и изду пердетата.
— Ето я луната — съобщи Елизабет.
Червеният диск наистина надничаше изпод един полуразрушен покрив. В момента приличаше на глава на чудовище, което разкъсва лакомо къщата. Гребер взе две чаши за вода и ги напълни до половината с коняк. Подаде едната на Елизабет.
— А сега, да пием! — каза той. — Виното не подхожда на тъмнината.
Луната се издигна по-високо и доби златист цвят. Те лежаха един до друг и мълчаха. Елизабет обърна глава.
— Питам се понякога дали сме щастливи или нещастни — каза тя. Гребер се замисли.
— И двете неща заедно. Това изглежда неизбежно. Напълно щастливи сега са само кравите. И то кой знае? Камъните, да, може би.
Елизабет го погледна.
— Това също няма значение, нали? — каза тя.
— Не, никакво. Нима съществува нещо, което да има значение?
— Да. — Гребер наблюдаваше студената позлатена светлина, която постепенно нахлуваше в стаята. — Това, че все още живеем — каза той, — че още не сме мъртви.
14
В неделя сутринта Гребер отиде отново на „Хакенщрасе“. Той забеляза, че нещо се беше променило във външния вид на разрушената къща. Ваната беше изчезнала, както и остатъкът от стълбището. Тясна пътека беше прокопана покрай стената. Тя водеше до вътрешния двор и оттам — до останалата част на къщата. Изглеждаше като че ли група по разчистването беше започнала работа.
Гребер тръгна по пътечката, прекоси двора и влезе в едно полузатрупано помещение, в което позна бившата пералня на къщата. Оттам започваше тъмен, тесен коридор. Той драсна клечка кибрит и направи няколко крачки.
— Какво правите тук? — извика внезапно някой зад него. — Излезте веднага!
Той се обърна. Не видя никого в тъмнината и се върна назад. Вън го чакаше един мъж. Под мишницата си той стискаше патерици, а над цивилния му костюм беше метнат войнишки шинел.
— Какво вършите тук? — каза той грубо.
— Аз живея тук. А вие?
— Тук живея само аз и никой друг, ясно ли е? За какво сте дошли да си пъхате носа? Да грабите ли?
— Не се нервирайте — каза спокойно Гребер и погледна патериците и шинела. — Родителите ми живееха тук. И аз също — преди да ме мобилизират. Стига ли ви толкова?
— Лесно е да се каже!
Гребер хвана инвалида за патериците, отдръпна го леко встрани и излезе. Вън видя, че към него идват жена и дете. След тях вървеше друг мъж с кирка на рамо. Жената идеше от нещо като хангар, който беше построен зад къщата, мъжът — от другата страна. Те го заобиколиха.
— Какво има, Ото? — обърна се мъжът с кирката към инвалида.
— Хванах този господин като обикаля насам. Разправя, че родителите му живеели в тази къща. Мъжът с кирката се засмя недружелюбно.
— И какво още?
— Нищо повече — каза Гребер.
— Нещо друго не можеш ли да измислиш? — той вдигна кирката. — Да те няма! Ще броя до три. След това удрям. Едно…
Не успя да преброи до две. Юмрукът на Гребер се стовари върху лицето му. Той падна възнак. Гребер взе кирката от ръцете му и каза:
— Предпочитам така. А сега извикайте полицията, ако желаете. Басирам се обаче, че не ви се нрави, а?
Мъжът, който държеше кирката, се надигна бавно, От носа му течеше кръв.
— Не те съветвам да започваш отново — каза Гребер. — Прусаците ме тренираха на ръкопашен бой. А сега ми кажете вие какво търсите тук?
Жената се приближи.
— Ние живеем в тази къща. Да не би това да е престъпление?
— Съвсем не. Аз пък дойдох, защото родителите ми живееха в нея. А това престъпление ли е?
— Наистина ли е така? — запита инвалидът.
— А какво друго? Не виждам какво още е останало за крадене.
— Достатъчно за някого, който няма нищо.
— Не и за мен. Аз съм в отпуск и след няколко дни се връщам на фронта. Не видяхте ли бележката вън пред вратата? От някого, който търси родителите си? Това съм аз!
— Ти ли си? — запита инвалидът.
— Да, аз съм.
— Тогава, друга работа. Нали разбираш, другарю, защо сме така недоверчиви. Пострадахме от бомбардировките и се приютихме тук. Трябваше да се подслоним някъде, нали?
— Сами ли разчистихте всичко?
— Отчасти. Помогнаха ни.
— Кой?
— Приятели, които имат инструменти.
— Намерихте ли трупове?
— Не.
— С положителност?
— Да, с положителност. Ние не. Може да са ги вдигнали по-рано, но ние нищо не намерихме.
— Това е всичко, което исках да узная — каза Гребер.
— Нима беше необходимо заради това да разбивате носа на някого? — поднови жената.
— Ваш мъж ли е?
— Какво ви влиза в работата. Не ми е мъж, брат ми е. Сега му тече кръв.
— Само от носа.
— И от зъбите. Гребер вдигна кирката.
— А това? Какво смяташе да прави с нея?
— Нямаше да ви удари.
— Уважаема госпожо — каза Гребер, — научиха ме, че е по-добре първо аз да нападам.
Той хвърли кирката далеч в развалините. Всички я последваха с поглед. Детето понечи да се затича след нея. Жената го задържа. Гребер се огледа. Сега видя ваната. Оставена беше до хангара. Стълбата изглежда беше насечена за дърва за горене. Празни консервени кутии, закачалки, пробити тенджери, парцали и изпочупени мебели бяха разхвърляни по купищата мазилка. Семейството се беше настанило, разчистило бе хангара и открито смяташе за своя собственост всичко, което беше намерено между развалините на къщата като манна небесна. Нищо не можеше да се възрази на това. Животът продължаваше да си тече. Смъртта бе преодоляна. Детето изглеждаше здраво. Развалините бяха отново обитаеми. Наистина, нищо не можеше да се възрази.
— Работили сте дяволски бързо — каза Гребер.
— Налагаше се да бързаме — каза инвалидът. — Когато човек няма покрив над главата…
Гребер се канеше да си тръгне.
— Не сте ли виждали една котка? — попита той отново. — Една такава малка, черно и бяло.
— Нашата Роза — каза детето.
— Не — отговори грубо жената. — Не сме виждали никаква котка.
Гребер се отдалечи. Вероятно имаше и други семейства в този хангар. Иначе работата не би спорила така. Освен ако са имали в помощ някоя бригада работници по разчистването. Сега често изпращаха групи
