— По-разумна, искам да кажа. Ако старата история почне отначало…
— Нищо няма да почне отначало. Имам главоболие, това е всичко! И още нещо, мразя да бъда контролирана.
— Никой не те контролира! Само съм загрижен за теб.
— Не се грижи. Нищо не ми липсва.
— Винаги казваш така. На времето…
— Нека да не говорим за тогава — рязко каза Хелен.
— Естествено, че не! Поне аз със сигурност. Беше ли при лекаря?
— Да — след един миг отвърна Хелен.
— Какво казва той?
— Нищо.
— Та нали трябва да каже нещо.
— Казва, че трябвало да си отпочина — ядосано възрази Хелен. — Трябвало да спя, когато съм уморена и ме боли главата и да не споря, също и да не питам за разрешение, дали това е съвместимо с моите задължения като сънародничка и гражданка на прославения хилядолетен райх.
— Така ли каза той?
— Бе, не го е казал той — отвърна Хелен бързо и високо. — Аз го добавих! Той ми каза само да не се вълнувам излишно! Следователно не е извършил престъпление и не трябва да се вкарва в концентрационен лагер. Той е един истински привърженик на правителството. Достатъчно ли е това?
Георг измърмори нещо. Допуснах, че се кани да тръгне, и понеже бях научил, че това е един рискован момент, защото може да се случи нещо непредвидено, затворих вратата на гардероба, като оставих малка пролука. Веднага след това го чух да влиза в спалнята. Видях сянката му да се мерва през тясната ивица светлина и чух как отиде в банята. Стори ми се, че и Хелен влезе, но не я видях. Затворих докрай вратата на гардероба и застанах в тъмното между дрехите на Хелен, здраво притиснал ножа за разрязване на книги до себе си.
Знаех, че Георг не ме беше открил, както и знаех, че вероятно щеше да се върне от банята във всекидневната и да се сбогува, въпреки това усещах, че гърлото ме стягаше, а потта под мишниците струеше по тялото ми. Страхът е различен пред познатото и непознатото. Когато е непознато, може да изглежда опасно, ала е неопределено и страхът може да се контролира с дисциплина, дори с хитрост. Обаче когато знаем какво ни пред-стои, с дисциплина и с психологическо салто мортале не се върши много работа. С първия страх се бях сблъскал, преди да ме вкарат в концентрационния лагер, втория усетих сега, след като знаех какво ме очакваше в лагера, ако отново ме изпратят.
Странно беше, че през цялото време, откак бях прекрачил границата, никога не си бях давал сметка за това, а и не бях пожелал да си дам. То би ме възпряло, а нещо в мен не искаше да бъде възпирано; Към това се прибавя, че паметта ни фалшифицира, за да ни накара да живеем. Тя се опитва да смекчи непоносимото посредством патината на забравата. Познато ли ви е това?
— Да, познато ми е — отговорих аз — Ала то не е забрава, а вид полусън. Един тласък ти е достатъчен, за да се опомниш.
Шварц кимна.
— Стоях неподвижен в тази парфюмирана зидана тъмница между дрехите, притиснат от тях като от меките крила на огромен прилеп, и дишах повърхностно и плитко, за да не зашумоли коприната, да не закашлям или да не кихна. За първи път напълно осъзнах какво бях направил. Страхът се изкачваше от пода като черен газ и аз се боях да не се задуша. На мен самия в лагера не се беше случило най-лошото; бяха ме малтретирали по обичайния начин, но ме бяха освободили и може би това бе замъглило спомена ми. Ала сега внезапно пред мен застана пак онова, което бях видял, което се бе случило с други, за което бях чул и следи бях видял — а аз не проумявах лудостта и объркаността, които ме бяха накарали да напусна такива благословени земи, където за това, че живея, бях наказван само със затвор и изселване. Сега те Ми се струваха като пристани на хуманността.
Чух Георг в банята до мен. Стената бе тънка, а Георг, като истински представител на господарската раса, не бе тих. Той отхвърли с трясък капака на клозета и задоволи нуждата си. По-късно ми се стори върхът на унижението, че трябваше да го слушам как пикае, макар това да издаваше неговото безгрижие и липса на подозрителност. Той ми напомни за случаи на кражба и грабеж, когато престъпниците, преди да избягат, замърсяваха и самите жилища, отчасти от злоба, отчасти от срам, тъй като нуждата да го направят по-рано е била признак за собствения им страх.
Чух как шурти водата от казанчето, как Георг напето и бодро излиза от банята и марширува през спалнята. Последва глухото тракване на входната врата, вратата на гардероба отхвръкна, нахлу светлина, а в нея се открои тъмният силует на Хелен.
— Отиде си — прошепна тя.
Излязох навън като — в едно далечно сравнение — Ахил, заловен в женски дрехи. Смяната на страх с комичност и смущение беше толкова бърза, че трите се преляха едно в друго и все пак поотделно бяха там. Свикнал бях да идват и да си отиват бързо, но не е все едно дали ненадейното посягане към гърлото означаваше изселване или смърт.
— Трябва да се махнеш — шепнеше Хелен.
Погледнах я. Не знам защо, но бях очаквал по лицето й да се изпише нещо като презрение; трябва да бе свързано с това, че аз самият, минута след като опасността бе минала, се почувствувах засрамен като мъж, нещо, което никога не би ми се случило с друг някой освен с Хелен.
Лицето й не показваше нищо освен гол страх.
— Трябва да се махнеш — повтори тя. — Беше лудост, че дойде!
Поклатих глава, въпреки че само преди миг го бях помислил и аз.
— Сега не, след един час. Възможно е още да обикаля по улицата. Допущаш ли, че ще се върне?
— Не вярвам. Той не подозира нищо.
Хелен отиде във всекидневната, изгаси лампата, дръпна завесите и надзърна. През отворената врата светлината от спалнята падаше като златен ромбоид на земята. Тя стоеше зад него, наведена и нащрек, сякаш наблюдаваше дивеч.
— Не бива да отиваш на гарата — прошепна тя. — Може да те познаят. Но трябва да се махнеш! Ще взема колата на Ела и ще те закарам до Мюнстер. Какви глупаци сме били! Не бива да оставаш тук!
Гледах я, застанала тъй до прозореца, само на няколко метра от мен и все пак далечна — усетих остра болка. Самата тя, изглежда, че сега за първи път осъзнаваше предстоящата втора раздяла. Всички задръжки, които бяха ни тормозили през деня, сега изведнъж изчезнаха. Видяла бе опасността очи в очи и това измести всичко останало. Внезапно тя не бе вече нищо друго освен страх и любов, а в същия миг раздяла и загуба. Също като нея разбрах това и аз, остро и безмилостно, най-после неприкрито и без предпазливост, а непоносимото разкритие се превърна незабавно по един странен начин в еднакво непоносимото желание. Аз исках да я задържа, аз трябваше да я задържа, посегнах към нея, аз я желаех, още веднъж, изцяло, вече примирен, че трябва да я загубя, докато тя още правеше планове, имаше надежда, още не се предаваше, бранеше се и шепнеше:
— Не сега! Трябва да позвъня на Ела! Не сега! Нали трябва…
Нищо не трябва, мислех си аз. Оставаше ми още един час и после светът се срутваше. Защо не бях усетил това по-силно преди? Бях го усетил, но защо не бях разбил стъклената стена между моето чувство и мен? Ако завръщането ми е било безсмислено, то това е било още по-безсмислено! В сивата бездна, в която, ако имах щастие, щях да се завърна, аз трябваше да взема нещо от Хелен, повече отколкото спомена за предпазливост и задръжки и последното сливане между два съня; аз трябваше да притежавам Хелен ясно, с всичките сетива, с разума й, с очите й, с мислите й, изцяло, не само като звяр между нощта и утрото.
Тя се бранеше. Шепнеше, че можело Георг да се върне и не знам дали наистина го вярваше. Самият аз прекалено често съм бил изложен на опасност, за да мога да я забравя веднага, щом отмине — сега желаех само едно, в тая стая с мириса на парфюма и на дрехите на Хелен, и леглото, и здрача, да я притежавам с всичко, което имах, и с всичко, на което бях способен; и единственото, което мъчително изпитвах и което пронизваше равната, тъпа болка от загубата, бе невъзможността да я притежавам повече и по-дълбоко, отколкото природата ни бе дала. Бих искал да се разгърна над нея като плащ, бих желал да имам безброй
