ръце и уста, да бъда нейна съвършена отливка, за да я чувствувам навсякъде, без никаква пролука, кожа до кожа, и въпреки това все още с исконната болка, че може да бъде само кожа до кожа, а не кръв в кръв, не сливане, а допир.
VII
Бях слушал Шварц, без да го прекъсвам. Наистина, той говореше на мен, ала знаех, че за него бях само стена, от която понякога идваше ехо. Така се възприемах и аз; в противен случай не бих могъл да го слушам без стеснение, а бях убеден, че иначе и той не би могъл да разкаже онова, което още веднъж искаше да съживи, преди да го зарови в безшумно изтичащия пясък на спомена. Аз бях чужденец, който за една нощ кръстосваше пътя му и пред когото не трябваше да има задръжки, Обвит в анонимната мантия на едно далечно мъртво име — Шварц, — той ме срещна, а като отхвърляше мантията, с това той отхвърляше и личността си и отново изчезваше в анонимната тълпа, поела друма към черната порта на последната граница, където не искат документи и откъдето никога не изселват и не връщат.
Келнерът ни осведоми, че освен английските дипломати бил пристигнал и един немски. Той ни го показа. Пратеникът на Хитлер седеше през пет маси далеч от нас заедно с трима души, от тях две бяха жени — изглеждаха яки и здрави и носеха рокли от коприна в два цвята синьо, които не си подхождаха. Човекът, когото ни посочиха, ни обърна гръб и аз намерих това за уместно и успокояващо.
— Помислих си, че би интересувало господата — каза келнерът, — нали и вие говорите немски.
Шварц и аз неволно разменихме емигрантския поглед — бързо повдигане на клепачите и веднага безизразно отвръщане на погледа. Нищо не изглеждаше да ни интересува по-малко. Емигрантският поглед е по-друг от немския поглед при Хитлер — предпазливо оглеждане на всички страни, за да споделиш после нещо шепнешком — ала и двата са част от културата на нашето столетие, както и насилственото преселение на народите, от безбройните отделни господа Шварц в Германия до изместването на цели провинции в Русия. След сто години, когато жалостивите стонове ще заглъхнат, някой изобретателен историк ще възвеличи всичко това като поощряващ, наторяващ и разпространяващ културата факт.
Шварц безучастно погледна келнера.
— Ние знаем кой е той — каза той. — Донесете ни още вино. — Хелен отиде да вземе колата на приятелката си — все така спокойно продължи той. — Останах сам в жилището, за да я изчакам. Бе вечер и прозорците стояха отворени. Бях изгасил навсякъде светлината, за да не види някой, че съм в жилището. Ако се позвънеше, нямаше да отворя. Ако Георг се върнеше, можех да избягам през кухненския вход.
Прекарах половин час близко до прозореца, ослушвайки се в шумовете от улицата. След малко едно огромно чувство за загуба безмълвно почна да ме изпълва. Не бе болезнено; по-скоро мрак, който пропълзява все по-надалеч, засенчва и прогонва всичко, додето обвие самия хоризонт. Някаква призрачна везна изравняваше едно пусто минало с едно пусто бъдеще, а в средата стоеше Хелен, с призрачния лост на везната върху раменете й, загубена вече и тя. Стори ми се, че съм на средата на живота си; следващата стъпка щеше да размести везната. Насочена към бъдещето, тя щеше бавно да потъва, да се пълни все повече и повече с безнадеждност и вече нямаше никога да застане в равновесие.
Бръмченето на пристигащата кола ме събуди. На светлината на уличната лампа видях Хелен да слиза и да изчезва зад входната врата. Прекосих тъмното, замряло жилище и чух обръщането на ключа във вратата. Тя влезе бързо.
— Можем да тръгваме. Трябва ли да се връщаш в Мюнстер? — попита тя.
— Оставих там един куфар. А съм и регистриран под името Шварц. Къде другаде да ида?
— Плати и иди в някой друг хотел.
— Къде?
— Да, къде? — Хелен обмисляше. — В Мюнстер — каза тя. — Имаш право. Къде другаде. Там е най- близко.
Бях опаковал някои неща, които можеха да ми потрябват, в един куфар. Решихме да не се качвам в колата пред къщата, а малко по-далеч, на „Хитлерплац“, Хелен щеше да донесе куфара.
Стигнах на улицата незабелязан. Лъхна ме топъл вятър. В тъмното листата на дърветата шумяха. Хелен ме настигна на площада.
— Качвай се — прошепна тя. — Бързо!
Колата бе едно затворено купе. Върху лицето на Хелен падаше отражението на арматурното табло. Очите й блестяха.
— Трябва да карам предпазливо — каза тя. — Една злополука, полиция — само това ни липсва!
Не отговорих. Навън не се говореха такива неща — това привличаше ония. Хелен се засмя и подкара край вала. Бе изпълнена едва ли не от трескава енергия, сякаш изживяваше приключение; когато се отклоняваше или изпреварваше, говореше на себе си или с колата. Когато трябваше да спре наблизо до пост от транспортната полиция, измърморваше някакви заклинания; ако ли пък червена светлина й препречваше пътя, подканяше я да бърза: „Хайде, завърти се! Обърни на зелено!“ Не знаех как да го схващам. За мен бе нашият последен час. Не подозирах още на какво се бе решила тя.
Когато градът остана зад нас, Хелен се поуспокои.
— Кога искаш да отпътуваш от Мюнстер? — запита ме тя.
Не знаех, защото липсваше цел. Само знаех, че не мога да остана още дълго. Единствено съдбата ни дава онази свобода, на която има право шутът; после предупреждава и наказва. Понякога усещаме, че е настъпил часът. Усетих, че бе настъпил.
— Утре — казах аз.
Известно време тя не отговори нищо.
— А как ще го направиш? — попита после тя.
Бях мислил върху това, докато седях сам в тъмната всекидневна. Струваше ми се прекалено голям риск, ако опитам да се кача на влака и просто да представя паспорта си на границата. Възможно бе да ми поискат други документи — разрешение за напускане на страната, удостоверение за платени държавни данъци, отметка на паспорта — не притежавах нищо от тях.
— По същия път, по който дойдох — отговорих аз. — През Австрия. По Рейн, в Швейцария. Нощем. — Обърнах се към Хелен. — Да не говорим за това. Или колкото е възможно по-малко.
Тя кимна.
— Донесла съм пари. Ще ти потрябват. Щом тръгваш нелегално през границата, можеш да ги вземеш. Ще ти ги обменят ли в Швейцария?
— Да. Но не са ли необходими на тебе самата?
— Аз не мога да ги взема. На границата ще ме проверят. Разрешено е да се носят само няколко марки.
Погледнах я втренчено. Какво приказваше тя? Навярно се е объркала.
— Колко са? — попитах аз.
Хелен бързо ме погледна.
— Не са толкова малко, колкото мислиш. Отдавна съм ги сложила настрана. Там са, в кесията.
Тя посочи малка кожена кесия.
— Най-много са банкнотите от по сто марки. Има и една пачка от по двадесет, за Германия, за да не се налага да разваляш едри пари. Не ги брой. Вземи ги. И без друго парите са твои.
— Нацистите не конфискуваха ли сметката ми в банката?
— Да, но не веднага. Тези пари успях да изтегля преди това. Един човек от банката ми помогна. Исках да ги взема заради теб и някой път да ти ги изпратя, но все не знаех къде си.
— Не съм ти писал, защото мислех, че те следят. Исках да предотвратя и твоето изпращане в лагер.
— Не само заради това — спокойно каза Хелен.
— Да, може би не само заради това.
Минахме през едно село с бели вестфалски къщи, сламени покриви и черен гредоред. Млади хора в униформи наперено обикаляха наоколо. От една кръчма ечеше песента „Хорст-Весел“.
— Ще има война — каза внезапно Хелен. — Затова ли се върна?
— Откъде знаеш, че, ще има война?
