— От Георг. Затова ли дойде?
Недоумявах за какво още искаше да го знае. Не бях ли отново беглец?
— Да — отвърнах аз. — Дойдох и заради това, Хелен.
— Да ме вземеш ли искаше?
Погледнах я втренчено.
— Боже мой, Хелен. Не говори така за тия неща. Ти нямаш представа какво е оттатък. Съвсем не е приключение, а когато избухне война, ще стане неописуемо. Всички немци ще бъдат арестувани.
Трябваше да спрем на един прелез. Пред кантона цъфтеше малка градинка с далии и рози. Вятърът свиреше по прътовете на бариерата като на арфа. До нас пристигаха други коли — първо един малък „Опел“ с четирима дебели, сериозни мъже; следваше ги отворена зелена двуместна кола с една стара жена вътре; после непосредствено до нас се навря безшумно една черна като катафалка лимузина „Мерцедес“. На кормилото седеше шофьор в черна есесовска униформа, а в дъното — двама офицери с много бледи лица. Колата се намираше тъй близо до нас, че бих могъл да я стигна с ръка. Мина доста време, докато влакът дойде. Мълчалива, Хелен седеше до мен. Солидно хромираният „Мерцедес“ се навря още по-напред, така че радиаторът почти докосваше бариерата. Колата наистина приличаше на катафалка, с която пренасяха двама мъртъвци. Току-що бяхме говорили за войната, а тук, до нас, сякаш се бе проврял нейният символ: черните униформи, мъртвешките лица, сребърните мъртвешки черепи, черната кола и тишината, която като че ли вече не миришеше на рози, а на горчива зеленика и на разложение.
Влакът наближи, шумен като самия живот. Беше експрес със спални вагони и ярко осветен вагон- ресторант с маси и бели покривки. Когато бариерите се вдигнаха, „Мерцедесът“ се стрелна в тъмнината пред другите коли като още по-тъмна торпила, която призрачно обезцветяваше местността, сякаш дърветата вече бяха черни скелети.
— Ще дойда с теб — прошепна Хелен.
— Какво? Какво ми приказваш?
— Защо не?
Тя спря колата. Тишината ни връхлетя като безмълвен удар, а после чухме шумовете на нощта.
— Защо не? — попита Хелен внезапно много възбудена.
— Отново ли искаш да ме оставиш?
В синия отблясък на арматурното табло лицето й бе тъй бледо, както това на офицерите — сякаш вече и тя бе белязана от смъртта, дебнеща наоколо в юнската нощ. В този миг схванах, че това е било най- съкровеният ми страх: войната щеше да се изпречи между нас и след като се навилнееше, ние никога нямаше да се намерим пак, защото, дори и с най-голямо дръзновение, не можехме да се надяваме на толкова много лично щастие — след едно земетресение, което щеше да разруши всичко.
— Ако не си дошъл да ме вземеш, тогава е престъпление, че изобщо си дошъл! Не го ли разбираш! — продума Хелен, разтреперана от гняв.
— Да — отговорих аз.
— Защо тогава се отдръпваш?
— Не се отдръпвам. Но ти не знаеш какво означава това.
— А ти толкова добре ли го знаеш? За какво тогава си дошъл? Не лъжи! За да се сбогуваш повторно?
— Не.
— Тогава за какво? За да останеш тук и да извършиш самоубийство.
Поклатих глава. Съзнах, че имаше само един отговор, който тя би разбрала, и само един, който да дам сега, дори това никога да не станеше. Трябваше да го дам.
— За да те взема — казах аз. — Още ли не си разбрала?
Лицето й се промени. Гневът изчезна. Стана много красиво.
— Да — измърмори тя. — Но нали трябваше да ми кажеш? Не го ли знаеш?
Събрах цялата си смелост.
— Ще ти го кажа сто пъти, Хелен, и бих искал да ти го повтарям всяка минута, ала ще ти го казвам най-често, когато трябва да ти обясня, че е невъзможно.
— Не е невъзможно. Аз имам паспорт.
Замълчах. Думата се заби като мълния в разбърканите облаци на моите размишления.
— Имаш паспорт? — повторих аз. — Задграничен паспорт?
Хелен отвори чантата си и извади паспорта. Не само че го имаше, а бе у нея. Съзерцавах го, както бих гледал свети Граал. Това бе в същност един валиден паспорт — едновременно и обяснение, и право.
— Откога? — попитах аз.
— От две години — каза тя. — Валиден е за още три години. Послужил ми е три пъти, веднъж за Австрия, когато още беше независима, и два пъти за Швейцария.
Прелистих го. Трябваше да се овладея. Действителността внезапно застана пред мен. В ръката ми шумолеше един паспорт. Вече не бе изключено Хелен да напусне Германия. Бях мислил, че е възможно само ако избяга и премине границата тайно, като мен.
— Просто, нали — каза Хелен, която ме бе наблюдавала.
Кимнах, като пълен идиот.
— Значи, можеш да вземеш някой влак и просто да отпътуваш — отговорих аз и още веднъж погледнах паспорта. За това не бях мислил никога.
— Но нямаш виза за Франция?
— Мога да отида в Цюрих и да си извадя там. За Швейцария не ми трябва.
— Това е вярно. — Загледах я втренчено. — А семейството ти? Пускат ли те?
— Няма да ги питам. И нищо няма да им кажа. Ще им обясня, че трябва да замина за Цюрих да се прегледам. Правила съм го и по-рано.
— Болна ли си?
— Разбира се, че не — каза Хелен. — Направих го, за да получа паспорт. За да изляза оттук. Щях да се задуша.
Спомних си, че Георг я бе питал дали е ходила на лекар.
— Не си ли болна? — още веднъж попитах аз.
— Глупости. Във всеки случай в семейството ми смятат, че съм. Втълпих им го, за да ме оставят на мира. И за да се измъкна. Мартенс ми помогна. Необходимо е време, за да убедиш един истински немец, че в Швейцария може би има специалисти, които знаят още повече от авторитетите в Берлин.
Внезапно Хелен се засмя.
— Не гледай така драматично! Не се касае за живот или смърт и не е бягство в тъмна нощ. Просто утре ще замина за няколко дни до Цюрих, да се прегледам, както съм го правила и по-рано. Може би ще те видя, ако и ти си там. По-добре ли звучи сега?
— Да — казах аз. — Но нека тръгнем. Сякаш ми Потапят главата последователно във вряща и в леденостудена вода, без да чувствувам разликата. Защо никога не съм мислил за това? Внезапно всичко е тъй просто, че се боя да не нахлуе от гората някоя бригада есесовци.
— Всичко е привидно просто, когато сме отчаяни, мили — каза Хелен много нежно. — Странна компенсация! Винаги ли е така?
— Надявам се, че никога няма да е необходимо да мислим за това.
Колата се плъзна от праха на мекия път по платното на шосето.
— Готова съм дори винаги да живея така — каза Хелен без какъвто и да е признак на отчаяние.
Дойде с мен в хотела. Изненадващо бе колко бързо се ориентира в положението ми.
— Ще дойда с теб в хола — обясни тя. — Сами мъже са по-подозрителни, отколкото мъж с някоя жена.
— Бързо напредваш.
Тя поклати глава.
— Научила съм го, преди ти да дойдеш. През годините на доносите. Националните извисявания са като камъни, които повдигаме от земята — и гадините изпълзяват отдолу. Най-после те се сдобиват с големи думи, за да скрият вулгарността си.
Администраторът ми даде ключа и аз отидох в стаята си. Хелен остана долу да ме чака.
