Куфарът ми се намираше на една поставка до вратата. Огледах се в невзрачната стая. Беше като една от многото, в които бях живял. Опитах се да си припомня как бях дошъл, ала споменът вече се бе разсеял. Забелязах, че съм престанал да стоя на брега или пък скришом да наблюдавам течението — на една греда плувах вече и аз.
Поставих куфара, който носех, до този, който бях купил по-рано. След това се върнах при Хелен.
— С какво време разполагаш? — попитах аз.
— Трябва да върна колата тази нощ.
Погледнах я. Желаех я толкова силно, че за миг онемях. Гледах втренчено зелените и кафяви кресла в хола и будката на портиера, и ярко осветената маса с многото клетки за писма в дъното и знаех, че тук е невъзможно да заведа Хелен в стаята си.
— Бихме могли да вечеряме заедно — казах аз. — Нека се държим така, сякаш утре отново ще се видим.
— Не утре — отвърна Хелен. — В други ден.
Може би в други ден за нея да означаваше нещо — за мен все още беше „никога“ или несигурна възможност от лотария с малко печалби и безброй празни билети. Бях преживял прекалено много „други“ дни и всички те са били различни от очакваните.
— В други ден — казах аз. — В други ден или един ден по-късно. Ще зависи от времето. Днес няма да мислим за това.
— Не мисля за нищо друго — отвърна Хелен.
Отидохме в „Домкелер“, един ресторант, уреден в старонемски стил, и намерихме маса, на която нямаше да ни подслушват. Поръчах бутилка вино и уговорихме онова, което имахме да уговаряме. Утре Хелен щеше да замине за Цюрих и да ме чака там. Аз щях да поема пътя, който познавах през Австрия и Рейн, и щях да я потърся в Цюрих.
— Ами ако не дойдеш? — попита тя.
— От швейцарските затвори може да се пише. Почакай една седмица. Ако не чуеш нищо за мен, замини обратно.
Хелен ме изгледа продължително. Тя знаеше какво имам пред вид. От немските затвори не съществува вече възможността да се пише.
— Строго ли е охранявана границата? — пошепна тя.
— Не — казах аз. — И недей мисли за това. Аз съм влязъл — защо пък да не изляза?
Опитвахме се да не обръщаме внимание на раздялата, но не успявахме напълно. Тя се изпречваше като масивен черен стълб между нас и всичко, което можехме да направим, бе да уловим случайно около него един поглед в разстроените ни лица.
— Също като преди пет години, само че този път тръгваме двама — казах аз.
Хелен поклати глава.
— Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив! Ще чакам. Повече от една седмица. Колкото искаш. Не рискувай нищо!
— Ще бъда предпазлив. Нека не говорим за това. И предпазливост може да урочаса. Тогава вече не е полезна.
Тя постави ръката си върху моята.
— Едва сега схващам, че си дошъл! Сега, когато тръгваш отново! Тъй късно!
— Също и аз. Добре е, че сега го знаем.
— Тъй късно! — промърмори тя. — Едва сега, когато тръгваш.
— Не е едва сега. Знаели сме го винаги. Щях ли иначе да дойда и ти щеше ли да ме чакаш? Само че сега за първи път можем да си го кажем.
— Не винаги съм те чакала — каза тя.
Замълчах. И аз не бях чакал, но знаех, че никога не биваше да й го казвам. Най-малко сега. И двамата бяхме съвсем открити и без всякаква броня. Ако някога заживеехме заедно, ние винаги отново и всеки за себе си щяхме да се връщаме към тоя миг в шумния ресторант в Мюнстер, за да почерпим вяра и сили. Той щеше да е огледалото, в което щяхме да поглеждаме, то щеше да ни показва два образа: начертания от съдбата и онова, в което ни бе превърнала — а то бе много; заблудите винаги се дължат на това, че сме изгубили първия образ.
— Сега трябва да тръгваш — казах аз. — Бъди предпазлива. Не карай прекалено бързо.
Устните й потрепваха. Забелязах иронията едва след като го бях казал. Стояхме на ветровитата улица между старите къщи.
— Ти бъди предпазлив — прошепна тя. — На теб ти е по-необходимо.
Останах известно време в стаята си, после не издържах. Отидох на гарата, купих си билет за Мюнхен и си записах разписанията на влаковете. Имаше един, който тръгваше още същата вечер. Реших него да взема.
Градът бе тих. Минах покрай площада на катедралата и се спрях. В тъмното можах да позная само част от старите здания. Мислех за Хелен и за това, което щеше да се случи, ала то доби огромните и неясни размери на високите прозорци в сянката, на църквата. За миг се поколебах дали бе правилно да я взимам със себе си, или това щеше да доведе до гибел, дали това не бе едно лекомислено престъпление, или бях надарен с нечувана милост, а може би и двете.
Близко до хотела чух сподавен говор и стъпки. От една входна врата излязоха двама есесовци — избутаха един човек на улицата. Видях лицето му в светлината на уличния фенер. Бе слабо и восъчно бледо, а от десния край на устата се стичаше черна струйка кръв по брадичката. Темето бе голо, но слепоочията бяха обраснали с тъмна коса. Очите стояха широко разтворени и изпълнени с такъв ужас, какъвто отдавна вече не бях виждал. Човекът мълчеше. Придружителите му нетърпеливо го дърпаха и блъскаха напред. Те действуваха тихо — цялата сцена криеше нещо потискащо, призрачно. Като минаваха край мен, есесовците ме изгледаха свирепо и предизвикателно, а пленникът втренчи в мен неподвижните си очи като знак за помощ — устните му мърдаха, но не издадоха звук. Това бе вечната сцена на човечеството — слугите на силата, жертвата и вечният трети, зрителят, който не вдига ръце да защити жертвата й не се опитва да я освободи от страх за собствената си сигурност, а именно заради това собствената му сигурност е винаги застрашена.
Знаех, че не бих могъл да направя нищо за арестувания. Въоръжените есесовци без усилие щяха да ме смажат, спомних си също, че някой ми бе разказал подобна сцена. Видял как някакъв есесовец арестувал и набил един евреин и му се притекъл на помощ — повалил есесовеца в безсъзнание и извикал на жертвата да бяга. Арестуваният обаче прокълнал своя избавител — сега той вече наистина бил загубен, защото изпаднал в положение да му търсят отговорност и за това. Хълцайки, той отишъл да донесе вода, за да свести есесовеца, та да може онзи да го поведе към смъртта. Спомних си този разказ и въпреки това продължих да съм тъй разстроен и разкъсван между безпомощност, самопрезрение, страх и едва ли не чувство за лекомислено търсене на лично щастие, когато другаде убиваха, че отидох в хотела, взех нещата си и тръгнах за гарата, макар да бе твърде рано още. Струваше ми се по-подходящо да седя в чакалнята, отколкото да се крия в хотелската стая. Малкият риск, който поемах, придаваше все пак на самочувствието ми някаква опора, макар и крехка.
VIII
Пътувах през нощта и следния ден без затруднения стигнах Австрия. Вестниците гъмжаха от териториални претенции, уверения и обичайните вести за гранични инциденти, които неизбежно предшествуват войните и при които странното е, че силните нации винаги обвиняват слабите в агресивност. Видях влакове с войскови части, но повечето от хората, с които говорих, не вярваха, че ще има война. Те очакваха, че след миналогодишния всеки път ще се появява нов Мюнхен и че Европа е прекалено слаба и западнала, за да се реши на една война с Германия. Голяма бе разликата с Франция, където всеки знаеше, че войната е неизбежна, ала застрашеният винаги знае повече и го знае преди атакуващия.
Стигнах във Фелдкирх и наех стая в малък пансион. Бе лято — разгарът на туристическия сезон. Не биех на очи. Двата куфара ми придаваха внушителен вид. Реших да ги оставя и да взема само толкова багаж, че да не ме затруднява. Събрах го в една раница, така най-малко се забелязваше. Предплатих си наема за
