го изкопчихте от мен. В партията ли сте?
— То се знае — заяви полицаят.
Едва сега видях, че е червенокос и го потупах по потното рамо.
— Юначага! Ето за двама ви, да се почерпите с чаша вино след толкова усилия.
Шварц меланхолично ми се усмихна.
— Удивително е понякога колко лесно е да се подведат хора, чиято професия би трябвало да е недоверие. Познато ли ви е и това?
— Само че не без документи — казах аз. — Моите почитания към жена ви! Тя е предвидила, че писмото може да ви потрябва.
— Навярно е помислила, че няма да го взема, ако ми го предложи. От морални подбуди или пък заради опасността. Сигурно заради това главно. А аз бих го взел. То ме опаси.
Бях слушал Шварц с растящ интерес. Сега се огледах. Английският дипломат и немският бяха на дансинга. Танцуваха фокстрот и англичанинът бе по-добрият танцьор. Немецът се нуждаеше от повече пространство. Той танцуваше с ожесточена агресивност и тикаше партньорката пред себе си като топ. За момент ми се стори, че цяла шахматна дъска с фигури е оживяла в полумрака. Царете, немският и английският, понякога застрашително се доближаваха, но англичанинът се изплъзваше всеки път.
— Какво направихте след това? — попитах аз Шварц.
— Отидох в стаята си. Бях изчерпан — исках да се успокоя и да размисля. Хелен ме бе спасила по толкова неочакван начин, че ми се стори като действие на Deus ex machina4 — театрална машинация, която изненадващо довежда невъзможната бъркотия към добър край. Ала трябваше да се махна, преди полицаят да се разприказва или да размисли. Затова реших да се доверя на щастието, докато траеше. Осведомих се за следващия бърз влак до Швейцария. Пристигаше след един час. На хазяйката обясних, че трябва да отида до Цюрих за един ден и че ще взема само единия куфар; след няколко дни ще се върна, нека тя прибере другия. След това отидох на гарата. Познато ли ви е това, внезапно да се откажете от дългогодишна предпазливост?
— Да — отвърнах аз. — И все пак често тъкмо тогава изпадаме в заблуда. Смятаме, че съдбата ни дължи отплата, но тя не ни я дължи.
— Това е естествено — отговори Шварц. — Но понякога все пак преставаме да вярваме в обичайната техника и смятаме, че трябва да опитаме нова. Хелен бе пожелала да пътувам заедно с нея през границата. Не бях го направил и щях да бъда загубен, ако нейният ум не ме спаси — затова помислих, че този път трябва да я послушам и да направя онова, което тя бе искала.
— Направихте ли го?
Шварц кимна.
— Купих си билет първа класа; луксът винаги вдъхва доверие. Едва когато влакът тръгна, аз се сетих за парите, които носех у себе си. Да ги укрия някъде из купето бе невъзможно — не бях сам. Освен мен имаше и един мъж, много бледен и неспокоен. Опитах тоалетните: и двете бяха заети. Междувременно влакът стигна границата. Инстинктът ми ме тласна към вагон-ресторанта. Седнах там, поръчах бутилка скъпо вино и менюто.
— Господинът има ли багаж? — запита ме келнерът.
— Да. В съседния вагон първа класа.
— Тогава господинът не желае ли да свърши първо с митничарите? Ще запазя мястото.
— Може да продължи дълго. Донесете ми най-добре яденето. Гладен съм. И бих искал да предплатя, за да не помислите после, че ще избягам.
Надеждата ми да бъда прескочен от граничаря не се сбъдна. Тъкмо келнерът поставяше виното и супата на масата, когато преминаха двамина в униформи. Междувременно бях бутнал парите, които носех у себе си, под филцовата подложка на покривката за хранене, а писмото на Хелен — в паспорта си.
— Паспорт — каза рязко първият чиновник. — Дадох му паспорта си.
— Без багаж? — запита той, преди да го отвори.
— Само една ръчна чанта, в съседния вагон първа класа.
— Трябва да го отворите — каза вторият.
Станах.
— Запазете ми мястото — казах аз на келнера.
— Естествено! Нали господинът предплати.
Първият митнически чиновник ме погледна.
— Вие сте предплатили?
— Да. Иначе не бих могъл да си позволя яденето и пиенето. Оттатък границата това ще струва валута, а нямам.
Изведнъж чиновникът се разсмя.
— Не е лоша идея! — каза той. — Смешно, че малцина се сещат за това. Вървете напред. Трябва да прегледам вагона.
— А паспортът ми?
— Ще ви намерим къде сте.
Отидох във вагона си. Моят спътник бе там, още по-неспокоен от преди. Той се потеше, търкаше си ръцете и лицето с мокра носна кърпа. Аз втренчих очи в гарата и отворих прозореца. Безполезно бе да скачам, ако ме хванат; беше невъзможно да се изплъзна — ала отвореният прозорец действуваше успокояващо донякъде.
Вторият чиновник застана на вратата.
— Багажа ви!
Свалих куфара си и го отворих. Той погледна, а после претърси куфарите на моя спътник.
— Добре — заяви той и козирува.
— А моят паспорт? — попитах аз.
— В колегата ми е.
В същата минута дойде колегата. Беше друг, не предишният — есесовец в униформа, тънък, с очила и високи ботуши. Шварц се усмихна.
— Както обичат немците ботуши!
— Трябват им — отговорих аз. — Толкова кал газят.
Шварц изпразни чашата. През нощта бе пил малко. Погледнах часовника: беше три и половина. Шварц ме видя.
— Няма да продължи много — каза той. — Ще имате достатъчно време за парахода и за всичко останало. Това, което сега имам да ви разкажа, е период на щастие. А за щастието не може да се разказва много.
— Как пробихте? — попитах аз.
— Нацистът бе прочел писмото на Хелен. Той ми върна паспорта и попита дали имам в Швейцария познати. Кимнах.
— Кой?
— Господата Амер и Ротенберг.
Това бяха имена на двама нацисти, които работеха в Швейцария. Всеки емигрант, който бе живял в Швейцария, ги познаваше и мразеше.
— Друг някой?
— Нашите представители в Берн. Не е нужно да ги изреждам всичките, нали?
Той отдаде чест.
— Много щастие! Хайл Хитлер!
Спътникът ми обаче нямаше щастие. Трябваше да покаже всички документи и бе подложен на кръстосан разпит. Потеше се и заекваше. Не можах да издържа гледката.
— Мога ли да се върна във вагон-ресторанта? — попитах.
— Естествено — отвърна нацистът. — Добър апетит!
Вагон-ресторантът се оказа пълен. Цял рояк американци бе окупирал моята маса.
— Къде е мястото ми? — попитах келнера.
Той вдигна рамене.
