— Не успях да го запазя. Какво може да се направи срещу тези американци. Не разбират нито дума немски и сядат, където пожелаят! Заемете мястото отсреща. Масата си е маса, не е ли така? Вече съм пренесъл виното ви.
Не знаех какво да сторя. Едно семейство безгрижно беше окупирало четирите места на моята маса. Там, където се намираха парите ми, сега седеше едно много красиво шестнадесетгодишно момиче с камера. Ако бях настоял да си получа мястото, щях да привлека вниманието. Още бяхме на немска земя.
Докато стоях така нерешително, келнерът каза:
— Защо на първо време господинът не заеме мястото отсреща, а после, когато това тук се освободи, да се премести? Американците ядат бързо — сандвичи и оранжада. Мога да сервирам на господина цялата поръчка после.
— Добре.
Седнах тъй, че да мога да наблюдавам парите си. Странно нещо е човекът — минута преди това на драго сърце бих се отказал от всичките пари само за да пробия, сега обаче седях и знаех само, че желая да си ги получа обратно, в Швейцария естествено, дори да се наложеше да атакувам американското семейство. Тогава видях как отвън поведоха малкия, потящ се човек и изпитах чувство на дълбоко, неосъзнато, скрепено с лицемерно съжаление задоволство, че не бях аз — известен подкуп на съдбата с евтино състрадание. Намирах се за отвратителен, но не можех и не желаех да сторя нищо против това. Исках да се спася и да си получа парите. Не заради самите пари, а защото бяха сигурност, бяха Хелен, бяха месеците от бъдещето — и въпреки това заради парите, заради собствената ми кожа и моето собствено егоистично щастие. Никога не можем да се откъснем от това. Но онзи, когото не съумяваме да контролираме у себе си, би трябвало да изостави позата…
— Господин Шварц — прекъснах го аз. — Как стигнахте до парите, си?
— Имате право — отвърна той. — И тук е мястото на тази безразсъдна тирада. Във вагон-ресторанта влязоха швейцарските митничари, а американското семейство имаше не само ръчен багаж, но и куфари във фургона. Трябваше да излязат. Децата отидоха с тях. Бяха се нахранили. Разтребиха масата. Аз се преместих, поставих ръката си върху покривката и усетих тясното възвишение.
— Наред ли е всичко с митничарите? — попита келнерът, докато ми пренасяше бутилката.
— Разбира се — отвърнах аз. — Донесете ми сега скарата. В Швейцария ли сме вече?
— Не още — обясни той. — Като тръгнем.
Той си отиде, а аз чаках влака да потегли. Бе последното, бясно нетърпение, което навярно ви е познато. Взирах се през прозореца към хората на перона; едно джудже в смокинг с твърде къси панталони се опитваше с все сила да продава от една подвижна никелирана лавка вино и шоколад. После видях потящия се човек от моето купе да се връща. Бе сам и тичаше към вагона си.
— Добра глътка имате — каза келнерът до мен.
— Какво?
— Искам да кажа, че господинът пие виното, сякаш гаси пожар.
Погледнах бутилката. Беше почти празна. Бях я изпил, без да усетя. В този миг вагон-ресторантът подскочи. Бутилката се залюля и падна. Улових я в ръка. Влакът потегли.
— Донесете ми още една — казах аз. Келнерът изчезна.
Измъкнах парите под покривката и ги прибрах. Веднага след това се върнаха американците. Те седнаха на масата, на която бях седял преди, и поръчаха кафе. Момичето се залови да фотографира местността. Намерих, че имаше право — беше най-красивата местност на света.
Дойде келнерът с бутилката.
— Сега сме в Швейцария.
Платих бутилката и му дадох добър бакшиш.
— Задръжте виното — казах аз. — Повече не ми е нужно. Исках да празнувам нещо, обаче сега забелязвам, че дори първата бутилка ми е била много.
— Вие пихте почти на гладно, господине — обясни ми той.
— От това е. — Станах.
— Може би господинът има рожден ден? — попита келнерът.
— Юбилей — казах аз. — Златен юбилей.
Малкият човек в купето седя мълчалив няколко минути. Вече не се потеше, но виждаше се, че костюмът и бельото му са влажни. После запита:
— В Швейцария ли сме?
— Да — отвърнах аз.
Той пак млъкна и се загледа през прозореца. Минахме край гара с швейцарско име. Един швейцарски началник-гара махаше с ръка, а до багажа, който разтоварваха, стояха двама швейцарски полицаи и си приказваха. От един павилион можеше да се купят швейцарски шоколад и швейцарски наденички. Човекът се надвеси от прозореца и купи швейцарски вестник.
— Това тук Швейцария ли е? — запита той момчето.
— Да. Какво друго. Десет рапи.
— Какво?
— Десет рапи! Десет стотинки! За вестника!
Човекът плати, сякаш беше изтеглил голямата печалба. Промяната в парите, изглежда; най-после го беше убедила. На мен не бе повярвал. Той разгъна вестника, погледна и го остави настрана. Мина известно време, докато чух какво говореше. Бях толкова замаян от новата си свобода, че сякаш колелата на влака тракаха в главата ми. Едва след като видях да движи устните си, разбрах, че говореше.
— Най-после извън — каза той и ме погледна втренчено, — извън вашата проклета страна, господин нацисте! От страната, която превърнахте в казарма и в концентрационен лагер, свини такива! В Швейцария, в една свободна страна, където вашите заповеди не минават! Най-сетне можем да отворим устата си, без да получим ритник в зъбите! Какво направихте от Германия, вие, разбойници, убийци и палачи?
В ъглите на устата му се появиха малки мехури. Гледаше ме той втренчено, както някоя истерична жена би гледала крастава жаба. Считаше ме за нацист и по това, което бе чул, имаше право.
Слушах го, обладан от дълбокото спокойствие, че съм спасен.
— Вие сте смел човек — казах после аз. — Аз съм най-малкото двадесет фута по-тежък и петнадесет сантиметра по-висок от вас. Но изприказвайте се, това облекчава.
— Гаврите се! — викна той още по-разярено. — Искате и да се погаврите с мен, така ли? Обаче край! Край завинаги! Какво направихте с родителите ми? Какво ви стори бедният ми стар баща? А сега? Сега искате да подпалите света!
— Смятате ли, че ще има война? — попитах.
— Продължавайте да се гаврите! Сякаш не го знаете! Какво друго ви остава с вашия хилядолетен райх и вашето позорно въоръжаване? Професионални убийци и престъпници! Ако не докарате война, измамното ви благосъстояние ще рухне, и вие с него!
— Така смятам и аз — казах аз и почувствувах топлото слънце на късния следобед като милувка по лицето си. — А ако Германия спечели?
Човекът с влажния костюм втренчено ме погледна и преглътна.
— Ако вие спечелите, значи вече няма бог — с усилие отвърна той.
— И аз така смятам. — Станах.
— Не ме докосвайте! — съскаше той. — Ще бъдете арестуван! Ще дръпна спирачката! Ще ви предам на властта! Вие и без друго трябва да бъдете предаден на властта! Шпионин такъв! Чух какво говорехте!
Само това липсваше, помислих аз.
— Швейцария е свободна страна. В нея не арестуват веднага по един донос. Изглежда, че добре са ви обучили оттатък!
Взех куфара си и потърсих друго купе. Не исках да разсейвам заблудата на истеричния човек, но не исках и да седя насреща му. Омразата е киселина, която разяжда душата — без значение дали мразим, или сме мразени. Бях го научил от моето странствуване.
Така пристигнах в Цюрих.
