IX
Музиката прекъсна за миг. От дансинга се чуваше възбуден говор Веднага след това оркестърът поде още по-силно и някаква жена в яркожълта рокля и украшение от фалшиви диаманти в косата запя. Неизбежното бе станало: член на немската нацистка партия се бе сблъскал в танца с едного от английската партия. Всеки обвиняваше другия в преднамереност. Импресариото и двама келнери поеха ролята на общество на народите и умиротворяваха, без някой да ги чуе. Оркестърът излезе по-умен: смени ритъма. Засвири танго вместо фокстрот и дипломатите или трябваше да стоят и да станат за смях, или да продължат да танцуват. Германецът, изглежда, не знаеше танго, а англичанинът танцуваше на място, подавайки ритъма. И тъй като веднага след това двамата бяха изместени от други двойки, изчезна причината за спора. С гневни погледи те се запътиха към масите си.
— Дуел — с презрение каза Шварц. — Защо господата не се дуелират?
— Вие пристигнахте в Цюрих — напомних аз.
Той леко се усмихна.
— Искате ли да се махнем оттук?
— Къде?
— Навярно има още обикновени кръчми, които са отворени цяла нощ. Тази тук е гроб, в който се танцува и се играе на война.
Той плати и попита келнера за някой друг локал. Човекът написа адреса на едно листче, което откъсна от бележника си, и ни обясни посоката, в която трябваше да вървим.
На вратата ни посрещна разкошна нощ. Още имаше звезди, ала на хоризонта морето и утрото вече лежаха в първа, синя прегръдка; небето беше по-високо, а мирисът на сол и цветя — по-силен от преди. Денят щеше да е ясен. Денем Лисабон излъчва нещо наивно театрално, което омагьосва и пленява, ала нощем той е град-приказка, който с всичките си светлини слиза на талази към морето, като празнично накичена жена, която се навежда към тъмнокожия си любим.
Известно време стояхме мълчаливи.
— Така сме си представяли някога живота, нали? — каза накрая тъжно Шварц. — Хиляди светлини и улици, които водят към безкрайността…
Не отговорих. За мен животът беше параходът в Тежу, а той не водеше към безкрайността — той водеше към Америка. Бях се наситил на приключения; времето ни бе обсипало с тях като с развалени яйца. Най-голямото приключение беше един валиден паспорт, виза и билет. За странника ежедневието отдавна се бе превърнало против волята му във фантасмагория, а приключението — в мъка.
— По онова време Цюрих ми се видя така, както ви се вижда този град сега — каза Шварц. — Там започна онова, което смятах че съм загубил.
Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно, като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни — ала когато капка по капка, ден след ден се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда. Дори ако с годините, които ни остават, пожелаем да откупим младостта, не бихме могли — киселината на времето ни е променила, химическото съединение не е вече същото, би трябвало да стане чудо и чудото стана. Той се спря и втренчи очи в блещукащия град.
— Бих искал тази нощ да остане в спомена ми най-щастливата в моя живот — прошепна той. — Тя е най-ужасната. Не вярвате ли, че споменът може да постигне това? Трябва да може! Докато го изживяваме, чудото никога не е съвършено, споменът го прави такова, а нали когато е мъртво, щастието вече не може да се промени и да се превърне в разочарование. То си остава съвършено. Ако бих могъл да го възкреся още веднъж — не трябва ли тогава да остане така, както го виждам? Не трябва ли да е тук, докато и аз съм тук?
Той приличаше на лунатик, застанал на стълбите пред напиращото утро — окаяна, забравена фигура от нощта; изведнъж страшно ми дожаля за него.
— Така е — предпазливо казах аз. — Как можем да знаем дали наистина сме щастливи и до каква степен, додето не узнаем какво остава и как остава?
— След като всеки миг знаем, че не можем да го задържим, а не се и опитваме — прошепна Шварц. — Ако не го задържаме и не посягаме към него с груби ръце, няма ли то да остане зад очите ни? И няма ли да продължи да живее там, додето гледат очите?
Той продължаваше да гледа надолу към града, където чакаха един чамов ковчег и един параход в пристанището. За миг лицето му сякаш се разпадна на части — дотолкова бе обезобразено от израза на мъртва болка; после започна да се движи, устата не бе вече черен трап, а очите — два камъка.
Продължихме надолу към пристанището.
— Господине — след известно време каза той. — Кои сме ние? Кой сте вие, кой съм аз, кои са другите и кои са тези, които вече не съществуват? Кое е вярното — огледалният образ или този, който стои пред огледалото? Живият човек или споменът, лишеният от болка образ? Дали сме се слели ние сега, мъртвата и аз, дали едва сега тя е изцяло моя, в тази печална алхимия, в която ми отговаря само ако аз искам и както аз искам, угаснала и съществуваща само в слабото фосфоресциране тук под черепа ми? Или пък не само съм я загубил, а сега още веднъж я загубвам чрез бавно угасващия спомен, с всяка секунда все повече? Трябва да я задържа, господине, не разбирате ли? — Той се удари по челото.
Стигнахме до една улица, която се спускаше на стъпала надолу по хълма. Изглежда, предния ден тук е бил чествуван някакъв празник. Между къщите по железни пръчки висяха гирлянди, които вехнеха и миришеха на гробище; бяха прокарани и кабели с електрически крушки и големи лампи във форма на лалета между тях. Високо на разстояние от около двайсетина метра се полюшваха петоъгълни звезди от малки електрически крушки. Вероятно всичко това е било нагла-сено за някоя процесия или за едно от многото религиозни тържества. Сега то стоеше безлюдно и похабено в начеващата утрин и само на едно място, долу, нещо с контактите, изглежда, не е било в ред — там още гореше една звезда със странно острата бледа светлина на всички лампи рано привечер и сутрин.
— Това е мястото — каза Шварц и отвори вратата на една кръчма, в която още светеше. Посрещна ни изпечен от слънцето як мъж. Посочи ни една маса. В схлупеното помещение имаше няколко бурета, а на една от другите маси седяха мъж и жена. Съдържателят имаше само вино и студена печена риба.
— Познавате ли Цюрих? — запита ме Шварц.
— Да. Полицията ме е улавяла четири пъти в Швейцария. Там затворите са добри. Много по-добри, отколкото във Франция. Особено през зимата. За съжаление държат само по четиринадесет дни, когато искат да имат спокойствие. После изселват и кадрилът край границата започва отначало.
— Решението ми открито да се прехвърля през границата бе освободило духа ми — каза Шварц. — Внезапно престанах да се страхувам. Полицаят на улицата не караше вече сърцето ми да спира; той все още ме стряскаше, но слабо, колкото да осъзная по-силно свободата си в следния миг.
Кимнах.
— Повишеният жизнен импулс по време на опасност. Отлично, но само докато опасността раздвижва хоризонта.
— Така ли мислите? — Шварц ме погледна странно. — Той стига много по-далеч. Стига до онова, което наричаме смърт, та и отвъд. Кажете къде остава загубата, щом можем да задържим чувството? Нима един град престава да съществува, след като го напуснем? Не би ли съществувал той, дори и разрушен? Та кой ли знае какво е смъртта? Не минава ли бавно някакъв лъч по менящите ни се лица? И дали преди да се родим, не сме имали едно лице, предшествуващо всички останали, онова, което трябва да остане след другите, преходните?
Една котка се промъкваше под столовете. Подхвърлих й парче риба. Тя вдигна опашка и се отдалечи.
— Вие се срещнахте с жена си в Цюрих, така ли? — предпазливо запитах аз.
— Срещнахме се в хотела. Притеснението, изчакването, които бях усетил в Оснабрюк, стратегията на болката и на обидата изчезнаха и не се появиха повече. Намерих една жена, която не познавах, която обичах, с която изглеждах свързан чрез девет години безмълвно минало, ала която вече не чувствуваше ограниченията, нито властта на тона минало. Изглежда, че отровата на времето се бе изпарила и от Хелен,
