е всичко, което притежавам, и ми се прииска да я извикам обратно. Същевременно обаче имах чувството, че тя трябва да се пребори с нещо, което не познава, и че в този момент го прави — водата бе за нея съдба и въпрос, и отговор и тя сама трябваше да устои. Така е с всеки. Малкото, което другият е в състояние да допринесе, е да бъде там, за да даде може би малко топлина.
Хелен описа дъга навътре, после се обърна и заплува в права линия точно срещу мен. Щастлив бях да я гледам как наближава — тъмната глава, откроена на виолетовото езеро, докато накрая, стройна и ефирна, тя се открои над водата и бързо тръгна към мен.
— Студено е. И зловещо. Прислужницата разправя, че на дъното под скалите живее огромен октопод.
— Най-големите риби в това езеро са стари щуки — казах аз и я обвих в кърпата. — Тук няма октоподи. Има само в Германия, от тридесет и трета година. Нощем всяка вода е зловеща.
— Щом като можем да мислим, че има октоподи, трябва и да има — обясни Хелен. — Не можем да мислим за нещо, което не съществува.
— Това би било едно просто потвърждение на бога.
— Не вярваш ли?
— Тази нощ вярвам във всичко.
Тя се облегна на мен. Пуснах мократа кърпа и й дадох хавлията.
— Вярваш ли, че се прераждаме? — попита тя.
— Да — без колебание отвърнах аз.
Тя въздъхна.
— Слава богу! Не бих могла да споря сега и за това. Уморена съм и замръзнала. Забравяме, че това е планинско езеро.
Освен виното бях взел от хотела при пощата една бутилка грапа — бистра ракия от гроздови джибри, подобна на „Марк“ във Франция. Тя е ароматична, силна и добра за такива мигове. Донесох я и й налях; пълна чаша. Тя бавно я изпи.
— Не ми се тръгва оттук — каза Хелен.
— Утре ще си го забравила вече — отвърнах аз. — Ще заминем за Париж. Никога не си била там. Това е най-красивият град на света.
— Най-красивият град на света е този, в който сме щастливи. Банално ли звучи?
Засмях се.
— По дяволите изисканият стил! Малко са дори баналностите, които имаме! Особено пък такива. Искаш ли още една грапа.
Тя кимна, а аз донесох чаша и за себе си. Седяхме край каменната маса на поляната, докато на Хелен й се приспа. Сложих я да легне. Тя заспа до мен. През отворената врата виждах ливадата, която стана леко синя, после сребриста. След един час Хелен се събуди и отиде в кухнята за вода. Върна се с едно писмо, което беше пристигнало, докато сме били в Ронко. Трябва да е било в стаята й.
— От Мартенс — каза тя.
Прочете го и го остави.
— Знае ли той, че си тук?
Тя кимна.
— Той е обяснил на семейството ми, че ме е посъветвал да отида отново в Швейцария на преглед и че трябва да остана няколко седмици.
— Била ли си при него на преглед?
— От време на време.
— За какво?
— Нищо особено — каза тя и сложи писмото в ръчната си чанта. Не ми даде да го прочета.
— В същност откъде ти е този белег? — попитах аз.
Тънка, бяла линия пресичаше корема й. Бях я забелязал и преди, но сега изпъкваше повече на тъмната кожа.
— Малка операция. Нищо особено.
— Каква операция?
— За каквато не се говори. Понякога жените страдат от такива неща.
Тя угаси светлината.
— Добре е, че дойде да ме вземеш — пошепна тя. — Не можех повече да издържам. Обичай ме! Обичай ме и не питай. Нищо. Никога.
X
— Щастие — каза Шварц. — Как се свива то в спомена! Като евтин плат при пране. Само нещастието натежава. Пристигнахме в Париж и намерихме стаи в един малък хотел на левия бряг на Сена на кея „Ле гран-з-Огюстен“. В хотела нямаше асансьор, стълбите бяха изкорубени и изкривени от годините, а стаите — малки, но с изглед към Сена, към затвора „Ла Консиержри“ и Нотр Дам. Имахме паспорти. Бяхме хора до септември 1939.
Ние бяхме хора до септември и нямаше значение дали паспортите ни са истински или не. Имаше вече значение, когато започна студената война.
— Как си се препитавал, докато беше тук? — попита Хелен няколко дни след пристигането ни през юли. — Разрешиха ли ти да работиш?
— Не, естествено. Нямах право да съществувам. Тогава как можех да получа разрешение за работа?
— А от какво си живял?
— Не знам вече — отвърнах чистосърдечно. — Опитах много професии. Все за кратко. Във Франция не придирват много — често може да се работи нещо нелегално, особено когато е на безценица. Товарил съм и съм разтоварвал сандъци в халите. Бил съм келнер. Търгувал съм с чорапи, вратовръзки и ризи. Давал съм уроци по немски. Понякога съм получавал помощ от комитета за бежанци. Продавал съм каквото ми бе останало. Бил съм шофьор. Писал съм малки статии за швейцарски вестници.
— Не успя ли отново да станеш редактор?
— Не. За това е необходимо разрешение за престой и за работа. Последното ми занимание бе писане на адреси. После дойде Шварц, а с него и апокрифният ми живот.
— Защо апокрифен?
— Защото е подменен, потаен, под закрилата на един мъртвец и на едно чуждо име.
— Бих искала да го наречеш другояче — каза Хелен!
— Можем да го наричаме както си искаме. Той е двойствен, даден на заем или втори живот. По-скоро втори. Така го чувствувам. Ние сме като загубили паметта си корабокрушенци. Те няма за какво да съжаляват — защото споменът е винаги и съжаление, че с времето е трябвало да загубим доброто, което сме имали, без да сме подобрили лошото.
Хелен се засмя.
— Какви сме сега? Мошеници, мъртъвци или духове?
— Легално сме туристи. Разрешават ни да пребиваваме, но не и да работим.
— Добре — каза тя. — Тогава нека да не работим. Да отидем на остров Сен Луи и да седнем на слънцето на една пейка, а след това ще се разходим до „Кафе дьо ла Франс“ и ще хапнем там на открито. Добра ли е програмата?
— Много добра — отговорих аз и така остана. По-вече не потърсих обща работа. Прекарвахме заедно от ранна утрин до ранна утрин и седмици наред не се разделихме.
Времето навън прошумяваше край нас със специални броеве, спешни съобщения и извънредни заседания, ала то не бе в нас. Ние не живеехме в него. То не съществуваше. Какво тогава? Вечността! Когато чувството изпълва всичко, за времето вече няма място. Достигнали сме други брегове, отвъд него. Или не вярвате?
Лицето на Шварц отново доби предишния напрегнат, отчаян израз.
— Или не вярвате? — повтори той.
