Бях се уморил и бях изгубил търпение против волята си. Да слушаш за щастието е безинтересно, същото стана и с каприза на Шварц за вечността.
— Не знам — разсеяно отговорих аз. — Може би е щастие или вечност, когато умираме с него; тогава времето вече не може да наложи мярката на календара и трябва да призная чувството. Но ако продължим да живеем, ние сме безсилни да противостоим да се превърнем отново въпреки всичко в един къс време и забрава.
— То не трябва да умира! — внезапно избухна Шварц. — То трябва да се запази, като мраморна скулптура! Не като пясъчна кула, от която всеки изминал ден отнася по частица! Какво става с мъртвите, които обичаме? Какво става с тях, господине? Не ги ли умъртвяваме всеки път отново? Къде другаде са още те, ако не в нашия спомен? И не се ли превръщаме всички ние в убийци, без да го желаем? Да оставя ли на рендето на времето лицето, което познавам единствено аз? Знам, у мен то неминуемо ще загрубее и ще се преправя, ако не го извадя от себе си, ако не го поставя извън, така че лъжите на мозъка ми, който продължава да живее, да не го обвиват като бръшлян и да не го рушат, докато остане накрая само бръшлян, а то се превърне в тор за времето — този паразит! Знам го! Та нали тъкмо затова трябва да го спася дори от самия мен, от лакомия егоизъм на желанието да живеем, което иска да го разруши и да забрави! Нима не разбирате?
— Разбирам ви, господин Шварц — внимателно отговорих аз. — Именно затова говорите с мен, за да го спасите от самия вас…
Ядосах се, че преди малко му бях отговорил тъй небрежно. Човекът пред мен беше, логически и литературно погледнато, един безумец, един Дон Кихот, който искаше да се бори срещу вятърните мелници на времето — а аз прекалено много тачех страданието, за да поискам да разбера докъде можеше да стигне и защо.
— Ако успея — каза Шварц и млъкна, — ако успея, ще го опазя от себе си. Нали ми вярвате?
— Да, господин Шварц. Споменът не е ковчеже от слонова кост в потънал в прах музей. Той е звяр, който живее, гълта здраво и смила. Той се самоизяжда, както фениксът от легендата, за да продължим да живеем и да не загинем чрез него. Това искате да възпрете вие.
— Така е! — Шварц ме погледна с благодарност. — Споменахте, че едва след смъртта ще се вкамени споменът. Аз ще умра.
— Глупости съм приказвал — уморено обясних аз. Мразех подобни разговори. Бях познавал прекалено много невротици — по време на изгнанието те никнеха като гъби след дъжд.
— Но аз няма да свърша със себе си — каза Шварц и внезапно се усмихна, сякаш знаеше какво мислех. — Сега човешкият живот е твърде ценен за други цели. Ще умра само като Йозеф Шварц. Утре сутрин, когато се сбогуваме, вече няма да го има.
Една мисъл и една безумна надежда ме пронизаха.
— Какво смятате да направите? — попитах аз.
— Да изчезна.
— Като Йозеф Шварц.
— Да.
— Като име?
— Като всичко, което е било в мен Йозеф Шварц. Също и като онова, което съм бил в миналото…
— А какво ще направите с паспорта си?
— Не ми трябва повече.
— Имате ли друг?
Шварц поклати глава.
— Не ми трябва вече паспорт.
— Имате ли в него американска виза?
— Да.
— Искате ли да ми я продадете? — попитах аз, въпреки че нямах пари.
Шварц поклати отрицателно глава.
— Защо не?
— Не мога да я продам — каза Шварц. — Аз самият съм я получил подарък. Но мога да ви я подаря. Утре сутрин. Ще ви послужи ли?
— Боже мой! — задъхан казах аз. — Да ми послужи! Тя би ме спасила. В паспорта си нямам американска виза и не ми е известно как бих се сдобил до утре следобед с подобно нещо.
Шварц меланхолично се усмихна.
— Как всичко се повтаря! Напомняте ми времето, когато седях в стаята на умиращия Шварц и мислех само за паспорта, който отново трябваше да ме направи човек. Добре, ще ви дам моя. Ще трябва да смените само фотографията. Възрастта горе-долу ще съвпадне:
— Тридесет и пет — казах аз.
— С една година ще остареете. Знаете ли някой да борави сръчно с паспорти?
— Познавам тук един човек — отвърнах аз. — Фотография лесно се подменя.
Шварц кимна.
— По-лесно, отколкото една личност. — Известно време той гледа втренчено пред себе си. — Няма ли да е странно, ако сега и вие започнете да обичате картини? Като мъртвия Шварц — а после и като мен?
Почувствувах неволно как леки тръпки ме полазват.
— Паспортът е къс хартия — казах аз. — Не е магия.
— Не е ли? — попита Шварц.
— Магия е все пак, но не в обичайния смисъл — отговорих аз. — Колко време останахте в Париж?
След обещанието на Шварц да ми даде паспорта си ме обзе такава възбуда, че не чух какво ми отговори. Размишлявах само за онова, което можех да сторя, за да получа виза и за Рут. Възможно бе да я представя в консулството като моя сестра. Изглеждаше невероятно, че ще помогне, защото американските консулства бяха много взискателни; ала трябваше да опитам, ако не се случеше второ чудо. После внезапно чух Шварц да говори.
— Внезапно той застана на вратата на стаята ни в Париж. Шест седмици му е струвало, но ни бе намерил. Този път — без да мобилизира чиновник от немското консулство. Бе дошъл сам и стоеше пред нас в малката хотелска стая на стената с гравюри на амур-чета по рисунки от осемнадесети век — Георг Юргенс, командир на хитлеристки щурмов батальон, братът на Хелен — висок, едър, тежък двеста фунта и три пъти по-немец, отколкото в Оснабрюк, въпреки че бе цивилен. Той впери поглед в нас.
— Значи, всичко е било лъжи — каза той. — Така си и мислех, че някъде тук солидно вони!
— Защо се учудвате? — отвърнах аз. — Вони навсякъде, дето стъпите вие. Солидно! Защото пристигате: вие.
Хелен се изсмя.
— Престани да се смееш — изрева Георг.
— Престанете да ревете! — възразих аз. — Или ще накарам да ви изхвърлят.
— Защо не опитате сам?
Поклатих глава.
— Все още ли играете ролята на герой, когато не сте застрашен? Вие сте четиридесет фунта по-тежък от мен. Никой безпристрастен не би ни събрал като партньори. Какво търсите тук?
— Предателю на отечеството, това не е ваша работа. Махайте се навън! Искам да говоря със сестра си!
— Остани тук! — обърна се Хелен към мен. Тя пламтеше от гняв. Стана бавно и взе един мраморен пепелник в ръка. — Още един подобен израз и това нещо тук ще полети в лицето ти — много спокойно каза тя на Георг. — Не се намираш в Германия.
— За съжаление не още! Обаче само дочакайте — скоро и тук ще стане Германия!
— Тук никога няма да стане Германия — каза Хелен. — Дори и вие, тъпи войскари, да я прегазите по пътя си, тук ще остане Франция. Да спорим ли си дошъл?
— Дошъл съм, за да те прибера у дома. Не знаеш ли какво ще ти се случи, ако войната те изненада тук?
— Нищо особено.
