картини — прозорецът на хотела, едно голо рамо, прошепнати думи, продължаващи призрачния си живот, светлината върху зелените покриви, нощният мирис на водата, луната върху сивия камък на катедралата, обърнатото към нас лице, променено по-късно в Прованса и в Пиренеи-те, а след туй — вцепененото, последното, което никога не сме познавали и което внезапно иска да изтласка другите, сякаш всичко предишно е било само една измама.
Той вдигна глава. Лицето му отново изразяваше мъка, върху която напразно се опитваше да наложи усмивка.
— Още е само тук — каза той и посочи към главата си. — А дори и тук, то е застрашено, както дрехата в гардероб, пълен с молци. Затова ви го разказвам. Вие ще го опазите, при вас то е в безопасност. Вашият спомен не се опитва да го погълне, за да ви спаси, както моят. При мен то не е скътано добре, още отсега последното, вцепененото лице като рак покрива другите, предишните — гласът му се извиси, — а нали другите вее пак съществуваха, това бяхме ние, а не непознатото, страшното, последното…
— Останахте ли в Париж? — попитах аз.
— Георг дойде още веднъж. Опита се да въздействува със сантименталности и заплахи. Аз не бях там, когато напускаше хотела. Спря се пред мен: „Негоднико! — много тихо каза той. — Ти разсипваш сестра ми! Обаче почакай! Скоро ще те пипнем! След няколко седмици и двамата сте в ръцете ни! А тогава, момчето ми, аз сам ще се погрижа за теб! Ще пълзиш пред мен на колене и ще ме молиш да те пречукам — ако ти остава глас все още!“
— Добре си го представям — отвърнах аз.
— Нищо не си представяш! Ако беше тъй, щеше да се държиш колкото е възможно по-настрана. Давам ти последен шанс — ако до три дни сестра ми си бъде в Оснабрюк, смятам да забравя нещичко. До три дни! Ясно ли е?
— Не сте труден за разбиране.
— Не съм ли? Тогава запомни, че сестра ми трябва да се върне! Това ти е известно и на тебе, проклети мошенико! Или ще ми разправяш, че не знаеш за болестта й? Тия не ми минават!
Втренчих очи в него. Не знаех дали сега го измисли, дали беше истина, или бе онова, което Хелен му е разказвала, за да стигне до Швейцария.
— Не — казах аз. — Не знам.
— Не знаеш? Виж ти! Не е удобно, а? Тя трябва да отиде да се прегледа, лъжецо! Незабавно! Пиши на Мартенс и го попитай! Той знае!
Видях две тъмни сенки да влизат в отворената врата на къщата.
— До три дни — прошепна Георг. — Или сантиметър по сантиметър ще си избълваш проклетата душа! Ще се върна скоро! В униформа!
Той се тикна между мъжете, които стояха в преддверието, и с маршова стъпка излезе навън. Двамата мъже ме заобиколиха и се заизкачваха по стълбите. Последвах ги. Хелен стоеше в стаята си на прозореца.
— Успя ли да го срещнеш? — попита ме тя.
— Да. Каза, че си била болна и трябвало да се върнеш!
Тя поклати глава.
— Какво ли не измисля!
— Болна ли си? — попитах аз.
— Глупости! Измислих го, за да се махна.
— Каза, че и Мартенс знаел.
Хелен се засмя.
— Разбира се, че знае. Не си ли спомняш! Нали ми писа в Аскона? Уредила съм всичко с негова помощ.
— Значи, не си болна, Хелен?
— Приличам ли на болна?
— Не, но това нищо не значи. Не си болна, тъй ли?
— Не, не съм — нетърпеливо отвърна тя. — Георг каза ли още нещо?
— Както винаги. Заплахи. Какво искаше от теб?
— Същото. Не вярвам да дойде пак.
— За какво изобщо е дошъл?
Хелен се усмихна. Бе странна усмивка.
— Той смята, че му принадлежа. Трябвало да направя каквото той пожелае. Винаги е бил такъв От детинство. Често пъти братята са такива. Мисли, че действува от името на семейството. Мразя го.
— Заради това?
— Мразя го. Това е достатъчно. И му го казах. Не ще има война. Той го знае.
Замълчахме. Шумът на колите по кея „Ле гран-з-Огюстен“ сякаш се усили. Зад затвора „Ла Консиержри“ острият връх на „Сент Шапел“ пробождаше ясното небе. Чуваха се подвикванията на вестникарите Те заглушаваха моторите, както чайките шума на морето.
— Няма да мога да те закрилям — казах аз.
— Зная.
— Ще те интернират.
— А теб?
Вдигнах рамене.
— Навярно и мен. Възможно е да ни разделят.
Тя кимна.
— Затворите във Франция не са санаториуми.
— В Германия — също.
— В Германия нямаше да те затворят.
Хелен рязко се обърна.
— Оставам тук! Ти си си изпълнил дълга и си ме предупредил. Не мисли повече за това. Оставам. Това няма нищо общо с теб. Няма да се върна.
Погледнах я.
— По дяволите тази сигурност! — каза тя. — По дяволите и предпазливостта! Наситих им се.
Обвих раменете й с ръка.
— Лесно се казва, Хелен…
Тя ме отблъсна.
— Върви тогава ти! — внезапно изкрещя тя. — Върви и не се чувствувай отговорен! Остави ме сама! Върви! Ще се оправя и сама!
Тя ме погледна, сякаш бях Георг.
— Не бъди жена! Какво знаеш ти? Не ме задушавай със своята грижа и страха си от отговорност! Не съм тръгнала оттам заради тебе! Разбери го най-после! Не заради теб! Заради мен самата!
— Разбирам го.
Тя пак се върна до мен.
— Трябва да ми повярваш — нежно каза тя. — Дори и да не изглежда така! Аз исках да се махна! Това, че дойде ти, беше случайност. Разбери го! Не винаги сигурността е всичко.
— Вярно е — отговорих аз. — Но я искаме, когато обичаме някого. Заради другия.
— Няма сигурност. Няма — повтори тя. — Не говори. Аз знам! По-добре от теб! Всичко съм обмислила. Боже мой, колко дълго съм го обмисляла! Нека не говорим повече за това, мили. Вечерта ни чака навън. Няма да са още много парижките пи вечери.
— Не можеш ли да отидеш в Швейцария, щом не искаш да се върнеш?
— Георг твърди, че нацитата ще прегазят Швейцария, както Белгия през първата война.
— Георг не знае всичко.
— Нека поостанем още тук. Може и да ни е лъгал. Откъде накъде ще предрича какво ще се случи? Веднъж по всичко вече изглеждаше, че ще се стигне до война. После дойде Мюнхен. Защо да не дойде втори Мюнхен?
Не знаех дали вярваше в това, което говореше, или искаше само да ме отклони. Тъй лесно вярва човек,
