— Ще те пъхнат в някой затвор.
Видях, че за миг Хелен се изненада.
— Възможно е да ни пъхнат в някой лагер — казах аз. — Обаче ще бъде лагер за интернирани, а не концентрационен лагер, както в Германия.
— Какво ли пък знаете и вие! — изръмжа Георг.
— Достатъчно — отвърнах аз. — Бях в един от вашите — чрез посредничеството ви.
— Червей такъв, бяхте на възпитателен лагер — обясни презрително Георг. — Обаче без никаква полза. Дезертирахте, щом ви освободиха.
— Завиждам ви на изразите — казах аз. — Когато някой ви се изплъзне, наричате го дезертьор.
— Какво друго? Получихте заповед да не напускате Германия!
Махнах с ръка. Бях имал достатъчно подобни разговори с Георг, преди да има властта заради тях да ме вкара в затвора.
— Георг е бил винаги един идиот — каза Хелен. — Един мускулест тъпак. Бронираният мироглед му е нужен като корсет на дебела жена, за да не се разплуе. Не спори е него. Беснее, защото е слаб.
— Остави това! — обади се Георг по-дружелюбно, отколкото бях очаквал. — Опаковай си багажа, Хелен. Положението е сериозно. Тази вечер се връщаме.
— Сериозно ли е положението?
— Ще има война. Иначе не бих бил тук.
— Ти и в противен случай би бил тук — каза Хелен. — По същия начин, като преди две години в Швейцария, когато не исках да се върна. Не ти изнася сестрата на такъв верен нацист да не желае да живее в Германия. Тогава успя да ме върнеш Сега оставам тук и не желая да говоря повече за това.
Георг я гледаше втренчено.
— Заради този окаян мерзавец, така ли? Пак ли те е придумал?
Хелен се засмя.
— „Мерзавец“ — колко отдавна не съм го чувала. Наистина, имаш допотопен речник! Не, този „мерзавец“ тук, моят мъж, не ме е придумал. Той дори направи всичко, за да ме отпрати. С по-добри основания от твоите.
— Искам да поговорим насаме — каза Георг.
— Безполезно.
— Ние сме брат и сестра.
— Аз съм омъжена.
— Това не са кръвни връзки — обясни Георг. — Дори един стол не ми предложи — внезапно добави той, по детински обиден. — Биеш път от Оснабрюк и те отрязват на крак.
Хелен се засмя.
— Тази стая не е моя. Моят мъж плаща наема.
— Седнете, командир на хитлеристки щурмов батальон и Хитлеров слуга — казах аз. — И по-скоро си вървете.
Георг ме погледна ядосан и седна с трясък на порутения диван.
— Бих искал да поговоря със сестра си насаме, не го ли разбирате? — попита той.
— Оставихте ли ме да поговоря с нея насаме, когато накарахте да ме арестуват? — запитах на свой ред.
— Това беше съвсем друго — фучеше Георг.
— За Георг и неговите нацистки колеги е винаги нещо друго, когато вършат същото, каквото и останалите — каза саркастично Хелен. — Когато затварят или пребиват до смърт хора, които са на различно мнение от тяхното — с това те защищават свободата на мисленето. Когато изпращат в концентрационен лагер, защищават опетнената чест на родината си — не е ли така, Георг?
— Точно така!
— Освен това той винаги има право — продължи Хелен. — Той никога не се колебае, нито има лоша съвест. Но пък е винаги на правата страна, на страната на силата. Той е като своя фюрер — най- миролюбивият човек на света, ако другите правят единствено това, което той счита за правилно. Агресори са винаги другите. Не е ли така, Георг?
— Какво общо има това с нас?
— Нищо — каза Хелен. — И всичко. Не виждаш ли колко смешен ставаш тук, в този толерантен град, ти, стълб на деспотичността? Дори и цивилен, ти си винаги с ботуши, за да можеш да газиш другите. Обаче тук нямаш власт, още не! Тук не можеш да накараш да ме запишат в твоя вонящ на пот, дюстабанлия нацистки женски съюз! Тук не можеш вече да ме охраняваш като затворници! Тук мога да дишам и тук искам да дишам.
— Ти имаш немски паспорт! Ще има война. Ще те пъхнат в затвора.
— Още не! И после, по-добре тук, отколкото при вас! Защото и вие ще трябва да ме затворите! Не бих бродила повече като няма, след като веднъж отново съм вдъхнала сладкия въздух на свободата и съм се отскубнала от вашите казарми, от инкубаторите ви, от жалките ви крясъци!
Станах. Не исках Хелен да се издава пред национал-социалистическия дръвник, който никога нямаше да я разбере.
— Този тук е виновен — изръмжа Георг. — Проклетият космополит! Той те развали! Почакай, хубостнико, ще си оправим сметките!
Той също стана. Не би го затруднило да ме повали. Беше значително по-силен от мен, а дясното ми рамо бе останало в лакътя малко схванато след един ден възпитание в национализъм.
— Не го докосвай! — много тихо каза Хелен.
— Ти ли трябва да защищаваш страхливеца, не може ли той сам да го стори — отвърна Георг.
Шварц се обърна към мен.
— Странно е това — физическото превъзходство. То е най-примитивното от всички и няма нищо общо със смелостта и мъжеството. Револверът в ръката на един инвалид може да го унищожи. Това е въпрос на фунтове и мускули, нищо повече — но въпреки това се чувствуваме унизени, когато се сблъскаме с бруталността. Всеки знае, че истинската смелост започва другаде и че сблъска ли се с нея, наглата маса от мускули окаяно ще свърши — и въпреки това ние търсим неубедителни обяснения и излишни извинения, чувствуваме се безсилни, когато откажем да ни превърнат в инвалиди. Не е ли така?
Кимнах.
— Безсмислено, да, но затова пък и особено обидно.
— Аз щях да се защитя, разбира се, че щях! — каза Шварц.
Вдигнах ръка.
— Но моля ви, господин Шварц, защо? Не е нужно на мен да обяснявате.
Шварц вяло се усмихна.
— Вярно е. Виждате ли колко дълбоко е заседнало, та дори и сега все искам да го изяснявам? Като отпор на плътта. Кога се изчерпва частицата мъжка суетност?
— Какво стана? — попитах аз. — Смигна ли се дотам?
— Не. Хелен изведнъж се разсмя.
— Погледни този глупец! — обърна се тя към мен — Той вярва, че ако те повали, аз ще се усъмня в твоята мъжественост и ще се върна разкаяна в страната на едностранното юмручно право. — Тя се обърна към Георг: — Ти, със своите брътвежи за смелост и страх! Този тук — показа тя към мен — имаше повече смелост, отколкото можеш да си представиш! Той ме отведе. Върна се заради мен и ме отведе.
— Какво? — Георг се опули насреща ми. — В Германия?
Хелен се опомни.
— Все едно. Аз съм тук и няма да се върна.
— Отведе? Тебе! — попита Георг. — Кой му помогна?
— Никой — каза Хелен. — Прииска ти се на бърза ръка да арестуваш пак няколко души, нали?
Никога не бях я виждал такава. Беше заредена с толкова много съпротива, отвращение, омраза и искрящ триумф, задето се е изплъзнала, че трепереше. С мен бе същото, но като мълния, която заслепява, в мен изведнъж се появи и нещо друго — Ненадейната мисъл за мъст. Тук Георг нямаше власт! Не можеше да подсвирне на гестаповците си. Беше сам.
