Заминахме следобед. Пет часа по-късно ние седяхме на площада в Аскона пред швейцарския хотел в един свят, отдалечен не пет, а петдесет часа от Цюрих. Пейзажът беше италиански, селището — пълно с туристи и сякаш никой не мислеше за друго, освен да плува, да се припича на слънце и бързо да заграби от живота още толкова, колкото бе възможно.
— Странно бе настроението в Европа през онези месеци, помните ли? — попита Шварц.
— Да — отвърнах аз. — Надяваха се на чудеса. Втори Мюнхен. И трети. И тъй нататък.
— Раздвоението между надежда и отчаяние. Времето запря дъх. Сякаш нищо друго не хвърляше сянка под прозрачната и недействителна сянка на голямата заплаха. Сякаш една огромна средновековна комета стоеше на сияйния небосвод редом до слънцето. Цареше пълна волност и всичко бе възможно.
— Кога отидохте във Франция? — попитах аз.
Шварц кимна.
— Имате право. Другото бе само временно. Франция е неспокойното отечество на безотечествениците. Всички пътища водят неизменно към нея. След една седмица Хелен получи писмо от господин Краузе. Да идела незабавно в консулството в Цюрих или в Лугано. Било важно.
Трябваше да напуснем. Швейцария беше твърде малка и твърде добре организирана. Винаги щяха да ни откриват. А мен, с фалшивия паспорт, можеха внезапно да проверят и изселят.
Заминахме за Лугано, но за виза отидохме не в немското, а във френското консулство. Очаквах трудности, но мина гладко. Получихме туристическа виза за една година. Бях разчитал най-много на три месеца.
— Кога ще заминем? — попита Хелен.
— Утре.
Последната вечер се хранихме в градината на хотела при пощата в Ронко, едно село, което виси като лястовиче гнездо високо над езерото в планините. Между дърветата блуждаеха светлинки, котки се прехвърляха през зидовете, а от терасите под градината се носеше миризмата на рози и див жасмин. Езерото с островите, където в римско време се издигал храм на Венера, лежеше неподвижно, планините наоколо се открояваха кобалтовосини на светлото небе, а ние ядяхме спагети и шпиковано месо „Пиката“, а към тях местното вино „Нострано“. Бе почти непоносимо сладостна и тъжна вечер.
— Жалко, че трябва да тръгваме — каза Хелен, — с удоволствие бих останала тук едно лято.
— Често ще го повтаряш.
— Какво по-хубаво от това? Достатъчно често съм повтаряла обратното.
— Кое е то?
— Жалко, че трябва да остана тук.
Взех ръката й. Кожата й беше много загоряла, на слънцето му стигаха и два дни за това, а така очите й изглеждаха по-светли.
— Обичам те много — казах аз. — Обичам теб и този миг, и лятото, което ще отмине, и този пейзаж, и раздялата, и за първи път през живота си самия мен, защото целият съм твое огледало, отразявам те и така двойно те притежавам. Благословена да е тази вечер и този час!
— Благословено да е всичко! Да пием по този случай. И бъди благословен, защото най-после се осмеляваш да кажеш нещо, от което друг път би се изчервил.
— Аз още се изчервявам — отговорих аз. — Ала вътрешно и без срам. Дай ми малко време. Трябва да привикна. И гъсеницата дори има нужда от това, когато, живяла в тъмнина, излиза на светло и открива, че има крила. Колко щастливи са хората тук! И как мирише дивият жасмин! Келнерката казва, че тук имало цели гори от него.
Изпихме виното си и тръгнахме по тесните улици към стария път, към Аскона, високо по хребета на планината. Гробището на Ронко, препълнено с цветя и кръстове, виснеше над пътя. Югът е изкусител, той заличава мислите и издига фантазията до кралица. Сред тия палми и олеандри тя се нуждае от съвсем малко помощ; по-малко, отколкото сред войнишките ботуши и в казармите. Като голямо, шумящо знаме небето се полюшваше над нас с все повече звезди, сякаш бе флаг на една растяща с всяка минута Америка на вселената. Площадът на Аскона с кафенетата си блещукаше далеч навътре в езерото, а вятърът подухваше хлад от долината.
Пристигнахме до къщата, която бяхме наели. Намираше се на езерото и беше с две спални; изглежда, че за морала тук това бе достатъчно.
— Какви средства още ни остават? — попита Хелен.
— Ако сме разумни — за една година, а може би и половина отгоре.
— Ами ако живеем неразумно?
— За това лято.
— Нека живеем неразумно — каза тя.
— Лятото е кратко.
— Да — изведнъж буйно отвърна тя. — Лятото е кратко и животът е кратък, ала какво го прави кратък? Това, дето ние знаем, че е кратък. Котките навън знаят ли, че животът е кратък? Знае ли го птицата? Пеперудата? Те го мислят за вечен. Никой не им го е казал! Защо са ни го казали на нас.
— Има много отговори.
— Дай един.
Стояхме в тъмната стая. Вратите и прозорците бяха отворени.
— Единият е, че животът би бил непоносим, ако е вечен.
— Смяташ, че би бил скучен? Като вечния живот на бога? Това не е вярно. Дай друг.
— Че има повече нещастие, отколкото щастие. Милосърдие е, че не продължава вечно.
Хелен замълча за миг.
— Всичко това не е вярно — каза после тя. — А ние го казваме само защото знаем, че няма да пребъдем и че нищо не можем да задържим, а в това няма никакво милосърдие. Измисляме си го. Измисляме го, за да се надяваме.
— И не вярваме ли в него въпреки това? — попитах аз.
— Аз не вярвам.
— И в надеждата.
— В нищо. Всеки идва по реда си. — Тя буйно запокити дрехите си на леглото. — Всеки. Също и затворникът заедно с надеждата, па макар и веднъж да се е изплъзнал. Ще му дойде редът следващия път!
— Та нали той на това се надява. Само на това.
— Да. Това е всичко, на което сме способни. Също както светът и войната. Надява се за следващия път. Ала никой не може да я възпре.
— Войната може — отговорих аз. — Смъртта не.
— Не се смей! — извика тя.
Приближих се към нея. Тя отстъпи през вратата навън.
— Какво ти става, Хелен — запитах я изненадан аз. Навън бе по-светло отколкото в стаята и видях, че лицето й бе обляно в сълзи. Тя не отговори. Не питах повече.
— Пияна съм — най-после каза тя. — Не виждаш ли?
— Не.
— Пих прекалено много.
— Прекалено малко. Тук има още една бутилка. — Поставих я върху каменната маса на поляната зад къщата и влязох в стаята да взема чаши. Когато се върнах, видях Хелен да върви през ливадата надолу към езерото. Не я последвах веднага. Напълних догоре чашите; виното изглеждаше черно в бледия отблясък между небе и езеро. После се спуснах бавно през ливадата към палмите и олеандрите, по брега. Ненадейно се разтревожих за Хелен и облекчено въздъхнах, когато я видях. Стоеше до водата в странно пасивна, наведена стойка, сякаш очакваше нещо, някакъв повик или нещо, което щеше да изплува пред нея. Притихнах; не за да я наблюдавам, а за да не я изплаша. След малко тя въздъхна и се изправи. После влезе във водата.
След като видях, че заплува, върнах се и взех една кърпа и хавлията й. Поле седнах на един гранитен блок и зачаках. Виждах главата й с вързаната нагоре коса, съвсем малка във водното ширине. Мислех си, че
