седмица напред.
На следващия ден потеглих. До полунощ останах скрит в една просека близо до границата. Помня още, че първо ме мъчиха комари, а после наблюдавах един син саламандър, който обитаваше бистрата вода на едно вирче. Той имаше гребен и от време на време се надигаше, за да поеме въздух. Тогава показваше напръскания си в жълто и червено корем. Наблюдавах го и мислех, че за него светът е ограничен в този вир. Малкият ров с вода бе за него Швейцария, Германия, Франция, Африка и Йокохама, всички заедно. Той спокойно изплуваше и се гмуркаше, напълно в хармония с вечерта.
Поспах няколко часа и след това се, приготвих. Бях много уверен в себе си. Десет минути по-късно до мен като изпод земята изникна един митничар.
— Стой! Спри! Какво търсите тук?
Сигурно отдавна ме бе дебнал в тъмното. Не обърна внимание на обяснението ми, че съм безобиден турист.
— Всичко това можете да изложите пред митническия пост — каза той и със заредено оръжие ме подкара пред себе си обратно до най-близкото селище.
Вървях смазан, замаян и само в едно ъгълче на съзнанието си много нащрек — как бих могъл да се изплъзна. Ала невъзможно — митническият чиновник изпълняваше службата си твърде добре. Вървеше точно на правилното в такива случаи разстояние зад мен; не можех изненадващо да го нападна, нито пък да се изплъзна на пет крачки, без да бъда прострелян незабавно.
В митническия пост той отключи една малка стая.
— Влезте тук. Почакайте.
— Докога?
— Докато ви разпитат.
— Можете ли да го сторите сега? Не съм направил, нищо, за да ме затваряте.
— Тогава няма защо да се тревожите.
— Не се тревожа — казах аз и свалих раницата си. — Тогава да почнем.
— Ще почнем, когато ние тук бъдем готови за това — каза чиновникът и показа безупречни бели зъби. Приличаше на ловец. Така и въздействуваше.
— Утре сутрин ще дойде съответният чиновник. Можете да спите тук на стола. Остават само няколко часа. Хайл Хитлер!
Огледах стаичката. Прозорецът — с решетка, здрава и заключена отвън врата. Не можех да избягам. А и в съседство чувах гласове. Седях и чаках. Беше безнадеждно. Най-после небето стана сиво, а постепенно — синьо и светло. Пак чух гласове и ми замириса на кафе. Вратата се отвори. Престорих се, че се събуждам и се прозявам. Влезе един митничар. Беше червендалест, дебел и изглеждаше по-добродушен от ловеца.
— Най-после — казах аз. — Ужасно неудобно се спи тук.
— Какво търсехте на границата? — запита той и се залови да отваря раницата ми. — Да бягате? Да правите контрабанда.
— С вехти гащи не се прави контрабанда — отвърнах аз. — С вехти ризи също.
— Добре. Тогава какво търсехте там нощем? — Той сложи раницата ми настрана. Внезапно помислих за парите, които носех у себе си. Бях загубен, ако ги намери. Оставаше да се надявам, че няма да ме претърсва повече.
— Исках да се полюбувам на Рейн през нощта — усмихнах се аз. — Аз съм турист. И романтик.
— Откъде идвате?
Назовах името на пансиона и селището, откъдето идвах.
— Възнамерявах тази сутрин да се върна — казах аз. — Куфарите ми са още там. Предплатил съм и наема за една седмица. Не прилича на контрабанда, а?
— Тъй, тъй, ще трябва да го установим. След един час ще ви взема. Ще отидем заедно, пък да видим какво имате в куфарите.
Бе дълъг път. Дебелият и той бдеше като овчарско куче. Тикаше колелото до себе си и пушеше. Най- сетне пристигнахме.
— Ето го най-сетне! — извика някой от прозореца на пансиона и пред мен изникна хазяйката. Бе почервеняла като рак от вълнение.
— Боже мой, мислехме вече, че нещо ви се е случило! Къде се губихте цяла нощ?
Сутринта жената беше открила непобутнатото ми легло и помислила, че са ме убили. Говореше се, че наоколо се подвизавал някакъв тип, на чиято съвест тежали вече няколко грабежа. Заради това бе извикала полиция. Полицаят излезе след нея от къщата. Приличаше на ловеца.
— Заблудих се — казах аз колкото можех по-спокойно. — После и нощта беше толкова красива! За първи път от детството си насам спах на открито. Беше великолепно! Съжалявам, че съм ви разтревожил. Жалко, че по невнимание съм се приближил прекалено до границата. Моля ви, обяснете на митничаря, че живея тук.
Хазяйката го стори. Митничарят заяви, че това е достатъчно, ала полицаят стоя нащрек.
— Откъде идвате? От границата? — запита той. — Имате ли документи? Кой сте вие?
За миг дъхът ми секна. Парите от Хелен бях напъхал във вътрешния си джоб; откриеше ли ги, попадах под съмнение, че искам да ги прехвърля контрабанда в Швейцария, и веднага щяха да ме арестуват. Какво щеше да последва, не можеше и да си представи човек.
Казах името си, но не показвах още паспорта; немците и австрийците не са длъжни да го носят в собствената си страна.
— Кой ще ни докаже, че точно вие не сте престъпникът, когото търсим? — отвърна полицаят, който ми заприлича на ловеца.
Засмях се.
— Няма нищо смешно — ядосано заяви той и се залови да претърсва куфарите ми заедно с митничаря.
Държах се, сякаш всичко бе на шега; не знаех как точно ще обясня наличието на парите, ако последва личен обиск. Реших да кажа, че възнамерявам да купя имот наблизо.
За моя изненада в страничния джоб на втория куфар митничарят намери едно писмо, което не ми бе известно. Това бе куфарът, който бях взел от Оснабрюк и който Хелен бе опаковала и свалила долу със старите ми вещи. Полицаят отвори писмото и почна да чете. Наблюдавах го напрегнато; не знаех какво е и се надявах да бъде поне някое старо, незначително писмо.
Чиновникът изсумтя и вдигна очи.
— Йозеф Шварц ли се наричате?
Кимнах.
— Защо не казахте веднага? — попита той.
— Нали ви го казах преди малко — отвърнах аз и се опитах да прочета бланката от обратната страна.
— Вярно е, каза го — потвърди митническият чиновник.
— Значи писмото се отнася до вас — запита полицаят.
Протегнах ръка. Той се поколеба за миг, после ми го даде. Сега видях бланката. Беше адресът на национал-социалистическата партия в Оснабрюк. Прочетох бавно, че комитетът в Оснабрюк моли да се окаже всяка възможна подкрепа на нациста Йозеф Шварц, който пътува в изпълнение на важно секретно поръчение. Подписано бе: Георг Юргенс, с почерка на Хелен.
Задържах писмото.
— Вярно ли е? — запита чиновникът със значително повече уважение от преди.
Извадих сега паспорта си, протегнах го, посочих името и пак го прибрах.
— Държавна тайна — отговорих аз.
— Значи затова?
— Затова — сериозно казах аз и прибрах писмото. — Надявам се, че това е достатъчно?
— Естествено. — Синеокият чиновник присви око. — Разбирам, наблюдение на границата.
Вдигнах ръка.
— Моля, нито дума за това. Секретно е. Именно по тази причина не можех да говоря. Въпреки това вие
