Един дребен човек с напомадена коса ме осветли. Същият ли е, който разпита и теб — миришеше на рожкови.
— Не знам. Тук всичко мирише на рожкови. Слава богу, че си донесла завивки.
— Донесох каквото можах. — Хелен отвори кошницата. Издрънчаха две бутилки. — Коняк — каза тя. — Не е вино. Взела съм само концентрати. Получава-те ли храна?
— Обичайната. Можем да си купуваме сандвичи.
Хелен се наведе към мен и ме погледна.
— Приличате на сборище от негри. Не можете ли да се измиете?
— Все още не. Не е от проклетия. Просто немарливост.
Тя извади коняка.
— Отворена е — последна любезност от страна на хотелиера — смяташе, че тук няма тирбушони. Пий!
Сръбнах солидна глътка и й върнах бутилката.
— Имам дори и чаша — каза тя. — Ще поддържаме цивилизацията, докато можем.
Тя напълни чашата и пи.
— Миришеш на лято и на свобода — казах аз. — Как е навън?
— Както през мирно време. Кафенетата са пълни. Небето е синьо. — Тя погледна към наредените полицай на подиума и се засмя. — Тук прилича на стрелбище, стреляш по фигурите горе и ако се катурнат, получаваш награда бутилка вино или пепелник.
— Тук фигурите имат оръжие.
Хелен извади от кошницата един пастет.
— От хотелиера. С много поздрави и пожеланието „La guerre merde“7. Пастетът е птичи. Имам и вилици и нож. Още веднъж: да живее цивилизацията!
Внезапно се развеселих, Хелен бе тук, нищо не беше загубено. Войната още не бе започнала и може би имаше нещо вярно в това, че скоро щели да ни пуснат.
На следващата вечер знаехме, че ще ни разделят. Аз щях да бъда отведен в сборния лагер в Коломб, Хелен — в затвора „Ла птит Рокет“. Нямаше да има полза, ако бяха повярвали, че сме женени. И съпружески двойки разделяха.
Прекарахме нощта в зимника. Един по-милостив пазач ни разреши. Някой бе донесъл няколко свещи. Част от нас бяха вече откарани; останали бяхме около стотина души. Имаше и испански емигранти, но и тях бяха арестували. Усърдието, с което залавяха антифашисти в една антифашистка страна, не бе лишено от ирония; би могло да се мисли, че се намираме в Германия.
— Защо ни разделят? — запита Хелен.
— Не знам. От тъпотия, не от жестокост.
— Ако мъже и жени бяха в един лагер, щеше да има само ревност и скандали — поучаваше ме един дребен, стар испанец. — Заради това ви разделят. C’est la guerre!
Хелен спа в леопардовото си палто до мен. Имаше няколко удобни тапицирани пейки, но ги освободиха за четири или пет стари жени, която също бяха подслонени тук за тази нощ. Една от тях отстъпи на Хелен часовете от три до пет за спане — тя отказа.
— Достатъчно ще мога да спя сетне сама — каза тя.
Бе странна нощ. Постепенно гласовете замлъкнаха. Плачът на старите жени спря; само понякога, когато се събуждаха, те изхълцваха и потъваха обратно в съня като в черна вълна, която ги задушаваше. Свещите постепенно угаснаха. Хелен спеше на рамото ми. Насън тя обви ръце около мен, а когато се събуждаше, ми шепнеше думи, които веднъж бяха думи на дете, а после — на любима, думи, които не се казват денем и които в един подреден живот и нощем рядко се чуват. Това бяха думи на мъка и на раздяла, думи на плътта, която не иска да се раздели, думи на кожата, на кръвта и на жалбата, на прастарата жалба на света — че не можем да останем един до друг, че винаги има един пръв, който трябва да тръгне, и че смъртта всяка секунда ни дърпа за ръката да не спираме, ала ние все пак сме уморени и поне за час бихме пожелали илюзията за вечността. По-късно тя бавно се свлече на коленете ми. Държах главата й в ръцете си и я гледах да диша в светлината на последната свещ. Чувах мъже да стават и пипнешком да се движат между куповете въглища, за да пикаят притеснено. Слабата светлина мъждукаше, а наоколо пробягваха неестествено големи сенки, сякаш се намирахме в призрачна джунгла и Хелен беше бягащият леопард, когото магьосниците търсеха със заклинания. После угасна и последната светлина — остана само тъмнината — задушна, хъркаща. Чувствувах дишането на Хелен в ръцете си. Веднъж тя се стресна, извика силно.
— Тук съм — пошепнах аз. — Не се плаши. Всичко е както преди.
Тя легна пак и целуна ръцете ми.
— Да, ти си тук — промърмори тя. — Трябва да си тук винаги.
— Винаги ще съм тук — пошепнах аз. — Колкото и да ни разделят, аз все ще те намирам.
— Ти ще дойдеш? — промърмори тя вече насън.
— Винаги ще идвам. Винаги! Където и да си, ще те намирам. Както те намерих последния път.
— Добре — въздъхна тя и обърна лицето си, така че то си почиваше в ръцете ми като в люлка. Седях, без да спя. Често усещах устните й върху пръстите си, а веднъж ми се стори, че усетих сълзи; не казах нищо. Обичах я много и мисля, че никога, дори и когато я обладавах, не я бях обичал повече, отколкото в тази мръсна нощ сред хъркането и странно съскащите струи пикня върху въглищата. Бях притихнал и моето Аз бе изчезнало от любов. После дойде утринта — пепеляво-то ранно сиво, което ограбва всяка багра и разголва скелета под кожата, и внезапно ми се стори, че Хелен е на умиране, че трябва да я събудя и задържа. Тя се пробуди и отвори едното си око.
— Смяташ ли, че можем да получим горещо кафе и кифлички — попита тя.
— Ще се опитам да подкупя някой от пазачите — казах аз много щастлив.
Хелен отвори и другото си око и ме загледа.
— Какво се е случило? — попита тя. — Изглеждаш тъй, сякаш сме спечелили голямата печалба. Освобождават ли ни?
— Не — отговорих аз. — Но аз освободих себе си.
Сънлива, тя се размърда в ръцете ми.
— Не можеш ли за известно време да не се занимаваш със себе си?
— Да. Дори е задължително. И опасявам се, че ще е за дълго време. Няма да ми се удадат вече много случаи сам да вземам решения. Ако го приемем така, то става и утеха.
— Всичко е утеха — отвърна Хелен и се прозина. — Докато живеем, всичко е утеха, още ли не го знаеш? Мислиш ли, че ще ни разстрелят като шпиони?
— Не. Ще, ни затворят.
— Емигрантите, които не считат за шпиони, също ли затварят?
— Да. Ще затворят всички, които намерят. Вече прибраха мъжете.
Хелен се полуизправи.
— Тогава къде е разликата?
— Може би другите ще се освободят по-лесно.
— Не се знае. Може би тъкмо с нас ще се отнасят по-добре, защото ни мислят за шпиони.
— Това е безсмислица, Хелен.
Тя поклати глава.
— Не е безсмислица. Това е опит. Още ли не знаеш, че в нашия век невинността е престъпление, което винаги се наказва най-тежко? В две страни ли трябваше да те затворят, за да го разбереш? Ах ти, мечтателю за справедливост! Има ли още коняк?
— Коняк и пастет.
— Дай ми и от двете — каза Хелен. — Това е необичайна закуска, но се боя, че ни предстои живот, изпълнен с приключения.
— Добре че го приемаш така — отговорих аз, докато й давах коняка.
— Само тъй можем да го възприемем. Или искаш да умреш от огорчение и пукване на жлъчката? Ако изключиш понятието за справедливост, съвсем не е толкова трудно да го разглеждаш като приключение, не намираш ли?
