— Там има и жени — каза той. — Красиви, дебели. Не са скъпи.
— Нищо друго ли няма?
— Не знам друго по това време. — Човекът си облече якето. — Ако искате, ще ви придружа. Вече съм свободен. Там жените са хитри. Бих могъл да следя да не ви измамят.
— Не може ли да се стои там без жени?
— Без жени? — съдържателят ни погледна в недоумение. После за секунда се ухили. — Без жени, разбирам! Разбира се, господа, разбира се. Но там са само жени.
Той ни проследи с поглед, докато излезем на улицата. Навън сега бе прекрасна, много ранна утрин. Слънцето още не бе изгряло, ала солената миризма се усилваше вече. По улиците се промъкваха котки, а от отделни прозорци се носеше сънен мирис на кафе. Всички светлини бяха угаснали. През няколко улици трополеше невидима каруца. Рибарски лодки цъфваха ката жълти и червени водни лилии по неспокойната Тежу, а долу бледен и тих, сега вече без изкуствената светлина, чакаше параходът — ковчегът, последната надежда. Продължихме да слизаме надолу, към него.
Бордеят представляваше доста жалка барака. Няколко тлъсти и развлечени жени играеха карти и пушеха. Те направиха ленив опит и после ни оставиха на мира. Погледнах часовника си. Шварц забеляза.
— Няма да продължи много — каза той. — А консулствата не отварят преди девет.
Това ми бе известно, както и на него. Ала на него не му беше известно, че слушане и разказване са две различни неща.
— Една година ни се струва безкрайна — каза Шварц, — а после внезапно става друго. През януари се опитах да избягам, когато ни пращаха на работа. След два дни бях открит, шибан с камшик по лицето от прословутия поручик Ц. и пъхнат за три седмици в карцера на хляб и вода. При втория опит тутакси ме заловиха. След това се отказах — и без друго беше почти невъзможно да пробиеш без храна и документи. Всеки полицай можеше да те спипа. А до лагера на Хелен имаше дълъг път.
Положението се промени, когато през май войната действително започна и четири седмици по-късно свърши. Ние бяхме в неокупираната зона, но се твърдеше, че военна комисия или дори гестапо ще проверява лагера. Известна ви е паниката, която избухна тогава?
— Да — казах аз. — Паниката, самоубийствата, петициите да ни пуснат предварително и нехайството на бюрокрацията, която доста пъти едва ли не пречеше. Не винаги. Имаше лагери, където комендантът беше разумен и на собствена отговорност освобождаваше емигрантите. Наистина, че някои от тях по-късно улавяха в Марсилия или на границата.
— В Марсилия! Там Хелен и аз вече си имахме отрова — отвърна Шварц. — Малки капсули. Те даваха на човек фаталистично спокойствие. Един аптекар в моя лагер ми ги продаде. Две капсули. Не знаех точно какво съдържат, но му повярвах, че глътне ли ги, човек умира бързо и почти безболезнено. Той твърдеше, че отровата е достатъчна за двама. Продаде ми я, защото се боеше да не я погълне сам призори в часа на отчаянието, преди да се развидели.
Наредени бяхме като за клане. Поражението беше дошло твърде ненадейно. Никой не бе го очаквал толкова бързо. Още не знаехме, че Англия няма да сключи мир. Само виждахме, че всичко е загубено. — Шварц помръдна уморено. — Ние и сега не знаем дали всичко не е загубено. Изтласкани сме до брега. Остава ни морето само.
Морето, мислех аз, и параходи, които все още го кръстосват.
На вратата се появи съдържателят на последната кръчма, в която бяхме седели. Поздрави ни подигравателно с нещо като козируване. После зашушука с дебелите курви. Едната от тях, жена с огромен бюст, се приближи към нас.
— В същност как я правите тази работа? — попита тя.
— Какво?
— Сигурно ужасно боли.
— Какво? — разсеяно запита Шварц.
— Любовта на моряка в открито море — изкрещя шефът откъм вратата и от много смях сякаш му се щеше да изплюе всичките си зъби.
— Скромният философ там ви е излъгал — обърнах се аз към жената, която бе донесла със себе си и здравата миризма на дървено масло, чесън, лук, пот и живот. — Не сме хомосексуалисти. И двамата участвувахме във войната срещу Абисиния и туземците ни кастрираха.
— Италианци ли сте?
— Бяхме — отвърнах аз. — Когато си кастриран, вече не принадлежиш на никоя нация. Ставаш космополит.
Известно време жената размишлява върху това.
— Tu es comique8 — сериозно ме увери тя и като люшкаше огромния си задник, се върна при вратата, където незабавно и безцеремонно бе удостоена от шефа.
— Странно нещо е състоянието на безнадеждност — каза Шварц. — Колко упорито се е загнездило в нас това, което дори не се нарича вече Аз, а само някакъв порив за живот, желание да съществуваш, само да съществуваш. Понякога изпадаме в състоянието, описано от рибарите при тайфун — абсолютно затишие, право в сърцето на вихрушката. Предаваме се, държим се като бръмбара, който се преструва на умрял, ала не сме. Само за да преживеем сме се отказали от всякакво друго напрежение, освен от голия инстинкт за живот. Ние сме само будна, концентрирана, крайна пасивност. Не можем да пилеем повече. Затишие, додето тайфунът бушува, опасал ни като кръгъл зид. И изведнъж няма страх, няма отчаяние; те също са лукс, който вече не можем да си позволим. Напрежението, което бихме разходвали по тях, трябваше да е извлечено от екстракта на инстинкта за живот и да го отслаби — затова и то бива отстранено. Ние не сме нищо друго освен взор и обособена, съвършено пасивна готовност. Обладава ни особена, невъзмутима ведрина. През тези дни понякога имах чувството, че навярно това е състоянието на индийския йога, който също отхвърля всичко, докосващо се до съзнателното Аз, за да…
Шварц се запъна.
— За да търси бог? — полуиронично запитах аз.
Шварц поклати глава.
— За да го намери. Ние го търсим винаги. Ала го търсим така, сякаш ни се е доплувало, и за да стигнем целта, скачаме във водата с много дрехи, съоръжения и багаж. Трябва да сме голи. Тъй голи, както бях през нощта, когато напуснах сигурната чужбина, за да се завърна в опасната родина, и пресякох Рейн като бързей на съдбата, едно тясно, огряно от луната късче живот.
Понякога в лагера си мислех за тази нощ. Мисълта за нея не ме правеше по-слаб, напротив, вливаше ми сила. Бях сторил това, което животът бе ми наложил, не бях претърпял крушение, бях имал с Хелен втори живот, дарен от небето, а отчаянието, което бе дошло и само понякога още бродеше из съня ми, беше тук, защото се случи другото: Париж, Хелен и неуловимото чувство, че не си сам. Някъде живееше Хелен, може би и с друг мъж, ала живееше. Колко ужасяващо много може да означава това във време като нашето, когато човек е по-нищожен дори и от мравката под ботуша!
Шварц замълча.
— Намерихте ли бог? — попитах аз. Въпросът беше суров, ала внезапно доби такава важност за мен, че въпреки всичко го зададох.
— Едно лице в огледалото — отвърна Шварц.
— Чие лице?
— То винаги е едно и също. Вие познавате ли вашето? С което сте се родили?
Погледнах го изненадано. Той бе употребил и по-рано същия израз.
— Едно лице в огледалото — повтори Шварц. — А лицето, което наднича иззад рамото ви, и след него пак другото, ала изведнъж огледалото с неговите безкрайни повторения се оказвате вие. Не, аз не го намерих. Какво ли щяхме да правим с него, ако го бяхме намерили? За да имахме тази способност, би трябвало да престанем да бъдем човеци. Да търсим — това е вече друго нещо. — Той се усмихна. — Ала тогава нямах излишни нито време, нито сила. Бях прекалено ниско. Мислех единствено за това, което обичах. Живеех от него. Не мислех вече за бога. Нито за справедливостта. Един кръг се бе затворил. Също както при реката. Повтори се. И отново зависеше само от мен. Когато настъпи това състояние, сами ние не можем да направим почти нищо. Не е и необходимо — размисълът само би ни смутил. Нещата стават от само
