себе си. Ние сме се завърнали от жалката изолираност на човека в анонимния закон на движението и всичко, което трябва да сторим, е да сме готови да потеглим, когато невидимата ръка леко докосне рамото ни. Необходимо е само да се оставим да ни водят — не задаваме ли въпроси, закриляни сме. Вероятно смятате, че говоря мистични глупости.
Поклатих глава.
— Познавам го и аз. То се появява и в мигове на голяма опасност. Познавал съм хора, които са го изживели във войната. Те напускаха внезапно, без причина, ала и без колебание скривалище, което минута по-късно ставаше братска могила. Те не знаеха защо; по правилата на разума скривалището е сто пъти по- сигурно от незащитения ров, в който влизаха.
— Извърших невъзможното — каза Шварц. — Изглеждаше най-естественото нещо на света. Опаковах си багажа и една сутрин излязох от лагера на пътя. Не опитах общоприетия начин — да се измъкна през нощта. В щедрата светлина на едно ясно утро се запътих към изхода. Обясних на охраната, че съм свободен, бръкнах в джоба, дадох на двамата пазачи малко пари и им казах да пият по едно за мое здраве. До такава степен изглеждаше изключено някой да прояви подобно нахалство и да напусне лагера открито, че в смайването си двете селски момчета в униформи дори не помислиха да ми поискат документа за освобождаване.
Аз бавно вървях по селския път. Не тичах, макар че след двайсет крачки вратата на лагера зад мен сякаш се превърна в челюсти на змей, който дебнеше да ме налапа. Спокойно прибрах паспорта на мъртвия Шварц, който бях размахал небрежно пред очите на охраната, и продължих. Миришеше на розмарин и тамян. Бе мирисът на свободата.
След известно време се престорих, че връзвам обувката си. Наведох се и така погледнах назад. По пътя нямаше никой. Тръгнах по-бързо.
Не притежавах нито един от многобройните документи, които се изискваха по онова време. Говорех сносно френски и разчитах може би да мина за французин, говорещ на диалект. Нали тогава цялата страна все още бе на крак. Селищата бяха пълни с бегълци от окупираните области, а пътищата гъмжаха от всякакви превозни средства — каруци с легла и покъщнина и бягащи войници.
Стигнах до малка странноприемница с градинка и няколко маси, а зад нея — зеленчукова градина със зарзават и овощия. Помещението бе настлано с плочки и миришеше на разлято вино, пресен хляб и кафе.
Прислужваше ми босоного момиче. То постла покривка и нареди кана, чаша, чиния, мед и хляб. Несравним лукс — от Париж насам не бях виждал подобно нещо.
Навън, зад прашния плет, се влачеше потрошеният свят, тук, в слънчевата сянка на дърветата, се крепеше едно трепетливо кътче мир, с жужене на пчели и златния светлик на късното лято. Усетих, че бих могъл да го изпия в запас, както камилите водата за пътя през пустинята. Затворих очи, почувствувах светлината и пих.
XIII
На гарата бе застанал един полицай. Върнах се. Макар и да не допусках, че изчезването ми е разкрито, реших на първо време да избягвам влаковете. Колкото сме нищожни в лагера, толкова по-ценни ставаме, когато се изплъзнем. Докато сме там, се скъпят за парче хляб, а щедростта им не познава граници, за да ни заловят отново — цели полкове мобилизират.
Намерих един камион, който ме взе донякъде. Шофьорът кълнеше войната, немците, френското правителство, американското правителство и бога, ала преди да ме свали, раздели с мен обеда си. Вървях по селския път цял час, докато стигнах друга гара. Тъй като бях научил, че не бива да се крие човек, когато се пази от подозрение, поисках първа класа билет до съседното селище. Чиновникът се колебаеше. Очаквах, че ще пита за документи, затова го изпреварих и го нахоках. Той се стъписа, поомекна и ми даде билета. Отидох-в едно кафене и там изчаках тръгването на влака, който действително пристигна с един час закъснение.
За три дни успях да стигна до лагера на Хелен. Наругах на немски един полицай, който се бе изпречил на пътя ми, и размахах под носа му паспорта на Шварц. Уплашен, той се отдръпна, доволен, че го оставих на спокойствие. Австрия се числеше към Германия и един австрийски паспорт въздействуваше вече като визитна картичка на гестапо. На какво ли не се оказа способен документът на мъртвия Шварц! На много повече, отколкото един човек.
Пътят до лагера на Хелен пълзеше по едни хълм сред жълтуга, пасбище, розмарин и гора. Пристигнах следобед. Лагерът бе ограден с тел, ала не въздействуваше така потискащо, както „Льо Верне“, навярно защото бе женски. Почти всички жени бяха с шарени забрадка и с нещо като тюрбани, а и пъстри рокли носеха; лъхаше безгрижие. Виждах всичко това от гарата.
Тъкмо то ме и обезкуражи. Бях очаквал крайна безутешност, в която щях да нахлуя като някой Дон Кихот или свети Георги, ала тук сега сякаш изобщо нямаха нужда от мен. Лагерът сякаш всичко си имаше. Ако Хелен бе тук, отдавна да ме е забравила.
Останах скрит, за да подразбера как да постъпя. В дрезгавината една жена доближи оградата. Придойдоха и други. Скоро станаха множество. Стояха тихо и почти не говореха. С невиждащи очи те гледаха през телта. Онова, което искаха да видят — свободата, — не бе там. Небето стана виолетово, сенките изпълзяха от долината и тук-там светваха забулени светлини. Жените се превърнаха в сенки, изгубили багрите и плътността си. Бледи безформени лица плуваха в неравна редица над плоските черни силуети зад телта. После редиците оредяха; една по една жените се разотидоха. Часът на отчаянието бе преминал. По-късно чух, че така го наричали в лагера.
На оградата стоеше само още една жена. Доближих предпазливо.
— Не се плашете — казах аз на френски.
— Да се плаша? — след малко запита тя. — От какво?
— Бих искал да ви помоля за нещо.
— Няма за какво да се молиш, свиня такава — отвърна тя. — Нищо друго ли нямаш в проклетите си кости?
Погледнах я втренчено.
— Какво искате да кажете?
— Не се прави на по-глупав, отколкото си! Върви по дяволите и пукни от проклетата си похотливост! Нямате ли в селото жени? Тук ли трябва да висите, жалки кучета такива!
Разбрах какво искаше да каже.
— Грешите — казах аз. — Трябва да говоря с една жена, която е тук в лагера.
— Всички искате това! Защо с една? Защо не с две? Или с всички заедно?
— Изслушайте ме! — помолих аз. — Жена ми е тук. Трябва да говоря с жена си!
— И вие ли? — жената се изсмя. Не изглеждаше ядосана, само уморена. — Нов трик! Всяка седмица ви идва наум нещо друго.
— Аз съм тук за първи път!
— Затова си още много бодър. Върви по дяволите!
— Поне ме изслушайте — казах на немски. — Бих искал да уведомите една жена в лагера, че съм тук. Аз съм немец. Аз самият бях затворен! В „Льо Верне“.
— Виж го ти — каза жената спокойно. — И немски знае. Пусти елзасец! Сифилисът да те стопи, мерзавецо! Теб и твоите проклети колеги, които вечер се нареждат тук! Нека ви отнесе ракът всички до един за туй, дето ни го показвате! Чувства нямате ли, свини такива! Не знаете ли какво вършите! Оставете ни на спокойствие! Оставете ни на спокойствие! — викна тя високо и сурово. — Затворихте ни — не е ли достатъчно! Оставете ни на спокойствие! — изкрещя тя.
Чух да идват и други и отскочих настрана. Цялата нощ останах в гората. Не знаех накъде. Лежах между стволовете и гледах светлината да угасва, а после над местността да се издига луната, бледа като бяло злато, и вече с мъглите, изпаренията и есенния хлад. Сутринта слязох обратно долу. Намерих човек, който смени костюма ми за един син монтьорски комбинезон.
Завърнах се отново край лагера. На поста обясних, че трябва да прегледам осветлението. Френският ми език беше достатъчно добър. Пуснаха ме, без повече да питат. Кой ли пък доброволно искаше да влезе в
