Войникът задали цигарата си и седна на ръба на платното.
— Къде? — попитах Хелен, наведен над мотора. — В гората? На оградата? Вчера бях там. Тази вечер?
Тя за миг се подвоуми.
— Добре. Тази вечер. Не мога преди десет часа.
— Защо?
— Тогава си отиват другите. Значи, в десет. Ако не — в други ден сутрин. Бъди предпазлив.
— Как са тук полицаите?
Войникът приближи.
— Не съвсем лошо — каза на френски Хелен. — Почти е готово.
— Колата е стара — обясних аз.
Войникът се засмя.
— Новите са у швабите. И у министрите. Готово?
— Готово — каза Хелен.
— Добре, че ви срещнахме — заяви войникът. — От автомобили разбирам само това, че имат нужда от бензин.
Той се покатери в колата. Хелен го последва. Включи мотора. Вероятно бе изключила само тока. Моторът забръмча.
— Благодаря — каза тя и се наведе от седалката към мен. Устните й мълвяха недоловими думи. — Вие сте първокласен специалист — каза тя после и потегли.
Стоях няколко секунди на синия нафтен пушек. Не изпитвах почти нищо, също както не се усеща разликата при рязката смяна на много горещо със студено. След това бавно, докато продължавах механично да вървя, започнах да мисля, а с мисленето дойде и тревогата, и споменът за това, което бях чул, и тихата, плаха човъркаща мъка на отчаянието.
Лежах в гората и чаках. Стената на плача, както наричаше Хелен жените, които мълчаливо и сляпо гледаха в здрача, избледня. Стъмни се. Скоро си отидоха и последните, стрелнаха се обратно. Загледах втренчено стълбовете на оградата. Те се превърнаха в сенки, сред които се появи нова тъмна сянка.
— Къде си? — прошепна Хелен.
— Тук!
Пипнешком се приближих до нея.
— Можеш ли да излезеш? — попитах я аз.
— По-после. Когато всички си отидат. Почакай.
Промъкнах се обратно в храсталака, достатъчно далеч, за да не бъда открит, ако някой насочи джобен фенер към гората. Лежах на земята и вдишвах силната миризма на мъртвите листа. Излезе слаб вятър и наоколо ми зашумя, сякаш хиляди шпиони залазиха към мен. Очите ми все повече и повече свикваха на тъмнината и сега виждах сянката на Хелен, а неясно над нея — бледото й лице, чиито черти не можех да разпозная. Тя висеше на бодливата тел като черно растение с бял цвят, после се превръщаше в тъмна, безименна фигура от мрачни времена и тъкмо защото не можех да разпозная лицето й, то ми се явяваше като вечното лице на всички страдалци по света. Малко по-нататък различих друга жена, която стоеше като Хелен, а после и трета и по-надалеч — четвърта. Стояха като фриз от кариатиди, носещи небосвод от скръб и надежда.
Беше почти непоносимо и аз отместих очи. Когато погледнах отново, останалите три бяха безшумно изчезнали и видях, че Хелен се наведе и задърпа бодливата тел.
— Разтвори я — каза тя.
Стъпих на долната тел и повдигнах съседната.
— Почакай — прошепна Хелен.
— Къде са другите? — попитах аз.
— Върнаха се. Едната е нацистка. Затова не можех да се прехвърля по-рано. Щеше да ме издаде. Тази, дето плачеше.
Хелен съблече блузата и полата си и ми ги подаде през телта.
— Не бива да се разкъсват — каза тя. — Нямам други.
Това ми напомни за бедни семейства, у които не е чак толкова съществено, че децата са си разбили коленете, а по-скоро че са си раздрали чорапите, защото рани заздравяват, но чорапи трябва да се купуват отново.
Усетих дрехите в ръцете си. Хелен се наведе и внимателно пропълзя под телта. Одраска се по рамото. Като тънка черна змия изби кръвта по кожата. Тя се повдигна.
— Можем ли да избягаме? — попитах аз.
— Къде?
Не знаех отговор. Къде?
— В Испания — казах аз. — Португалия. Африка.
— Ела — каза Хелен. — Ела и да не говорим за това. Никой не може да избяга оттук без документи. Затова не са и толкова бдителни.
Тя тръгна пред мен към гората. Беше почти гола, загадъчна и много красива. Останала бе-само представата за Хелен, моята жена през последните месеци, достатъчно все пак, за да я разпозная в сладостна болка, обвеяна от полъха на миналото, от който помръзващата и изпълнена с очакване кожа се свива. Затова пък тук имаше някой, сякаш вече безименен, слязъл от фриза на кариатидите, заобиколен от деветмесечна чужбина, а това бе повече от двадесет години нормално съществование.
XIV
Съдържателят на кръчмата, в която бяхме преди, се приближи към нас.
— Дебелата е отлична — с достойнство обясняваше той. — Французойка. Изпечен дявол, горещо я препоръчвам, господа! Нашите жени са пламенни, ала бързи. — Той примлясна. — Сега ще се сбогувам. Нищо по-добро от това да ни пречисти кръвта една французойка. Те разбират живота. С тях може и по- малко да се лъже, не е както с нашите жени. На добър път, господа! Не вземайте Лолита или Хуана. И двете нищо не струват, а Лолита обича да краде, когато няма как да внимаваме.
Той си отиде. Отвори вратата и утрото нахлу. Чу се ранната гълчава.
— Май и ние трябва да тръгваме — рекох аз.
— Привършвам разказа си — каза Шварц, — а имаме и още малко вино — Той поръча вино и кафе за трите жени, за да ни оставят на спокойствие.
— Тази нощ говорихме малко — продължи той. — Бях постлал якето си, а когато захладя, се покрихме с блузата и полата на Хелен и моя свитер. Хелен заспиваше и отново се събуждаше; веднъж в полусън имах чувството, че плаче, после отново ставаше необуздано нежна и преливаше от милувки, каквито не познавах от нея. Не питах нищо, нито й разказах какво бях чул в лагера. Обичах я много и все пак по необясним, трезв начин бях отдалечен от нея. В нежността се примеси тъга, която усилваше нежността; струваше ми се, че лежим, прилепнали плътно до отвъдното, твърде далеч, за да се върнем някога или за да пристигнем някъде, вече само летеж, близост и отчаяние, да, отчаяние, безмълвно задгробно отчаяние, върху което капеха щастливите ни сълзи, неизплакани призрачни сълзи на едно познание, на което е известен само краят, без да има вече пристигане или завръщане.
— Не можем ли да избягаме? — попитах още веднъж, преди Хелен да се промъкне обратно през бодливата тел.
Тя не ми отговори, преди да стъпи на другата страна.
— Не мога — пошепна тя тогава. — Не мога. Ще накажат други заради мен. Ела пак! Ела пак утре вечер. Можеш ли да дойдеш утре вечер?
— Ако не ме хванат преди това.
Тя втренчено ме погледна.
— Какво стана с живота ни? — запита ме после тя. — Какво сторихме, че стана така с живота ни?
Подадох й блузата и полата.
— Това най-хубавите ти дрехи ли са? — попитах я аз.
