лагер за интернирани?
Предпазливо се промъквах из улиците на лагера. Жените живееха в постройки подобни на сандъци, преградени отвътре със завеси. В бараките имаше долен и горен етаж. По средата минаваше коридор, а от двете страни висяха завеси. Много от тях бяха дръпнати и се виждаше подредбата на помещенията. В повечето имаше само най-необходимото, но някои, с една покривка, няколко пощенски картички, фотографии, бяха добили лична атмосфера, колкото и бедна да бе тя. Аз прибягвах през полутъмните бараки, а жените спираха работата си и ме гледаха.
— Новини? — ме запита една.
— Да, за някоя, която се казва Хелен. Хелен Бауман.
Жената се замисли. Дойде и друга жена.
— Не е ли нацистката пачавра, дето работи в лавката? — попита тя. — Тази, дето върти любов с лекаря?
— Тя не е нацистка — казах аз.
— Тази, дето е в лавката, също не е — отвърна първата жена. — Мисля, че се казва Хелен.
— Тук има ли нацита? — попитах аз.
— Разбира се, тук всичко е омешано. Къде са сега немците?
— Не съм ги виждал.
— Очаква се да дойде военна комисия. Чули ли сте нещо?
— Не.
— Щяла да дойде да освободи нацитата от лагера. Обаче и гестапо ще дойде. Знаете ли нещо?
— Не.
— Немците нямало да се интересуват от неокупираните зони.
— Би им подхождало.
— Нищо ли не знаете?
— Слухове, нищо друго.
— От кого са новините за Хелен Бауман?
Поколебах се.
— От мъжа й. Той е свободен.
Другата жена се засмя.
— Ще има да се чуди!
— Може ли да се влезе в лавката? — попитах аз.
— Защо не? Не сте ли французин?
— Елзасец.
— Страхувате ли се? — попита другата жена. — Защо? Криете ли нещо?
— Съществува ли днес човек, който няма какво да крие?
— Спокойно можете да го повторите — отвърна първата жена. Другата не каза нищо. Оглеждаше ме, сякаш бях шпионин. Парфюмът й на момина сълза я обвиваше като облак.
— Благодаря — казах аз. — Къде е лавката?
Първата жена ми описа пътя. Минах през полумрака на бараката, сякаш ме шибаха с пръчки. От двете страни изплуваха лица и изпитателни очи. Имах чувството, че съм попаднал в държава на амазонки. После отново дойде улицата, слънцето и застоялият въздух на пленничеството, който висне над всеки лагер като сива политура.
Сякаш ослепях. Никога не бях мислил за верността или за изневярата на Хелен. Било е далеч в периферията, съвсем незначително; прекалено много неща се бяха случили и бе толкова важно да оживеем, че другото почти не съществуваше. Дори и да би ме измъчвало в „Льо Верне“, щеше да е като абстракция — някоя мисъл, някоя представа, измислена от самия мен, разсеяна и отново подета.
Сега обаче стоях между нейните другарки. Предната вечер ги бях видял на оградата, сега ги видях пак; гладни жени, от месеци насам сами и въпреки пленничеството си — жени, но тъкмо заради това пък и по- чувствителни. Какво друго им бе останало?
Отидох към бараката с лавката. Сред тия, които купуваха продукти, стоеше бледа, червенокоса жена.
— Вие пък какво искате? — попита тя.
Затворих очи и направих движение с главата. После отстъпих встрани. Тя бързо огледа клиентите си.
— След пет минути — прошепна тя. — Добри или лоши?
Схванах, че искаше да каже дали нося добри или лоши новини. Повдигнах рамене.
— Добри — казах аз и излязох.
След малко жената дойде и ми махна.
— Трябва да сме предпазливи — обясни тя. — За кого имате новини?
— За Хелен Бауман. Тук ли е?
— Защо?
Замълчах. Видях луничките по носа и шарещите очи.
— В лавката ли работи?
— Какво искате? — върна въпроса жената. — Сведение? Един техник? За кого?
— За мъжа й.
— Последния път някой попита същото за една друга — с огорчение каза жената. — След три дни я прибраха. Бяхме се уговорили да ни се обади, ако всичко е минало добре. Никаква вест не получихме. И вие сте същият!
— Аз съм нейният мъж.
— Аз съм Грета Гарбо.
— Иначе защо щях да ви питам?
— За Хелен Бауман — каза жената — са питали често. И то странни хора. Искате ли да знаете истината? Хелен Бауман е мъртва. Преди две седмици тя умря и я погребаха. Това е истината. Мислех, че носите новини отвън.
— Умряла ли е?
— Умряла. А сега ме оставете на спокойствие.
— Не е умряла. В бараките знаят по-добре.
— В бараките се говорят много глупости.
Погледнах червенокосата жена.
— Ще й дадете ли едно писмо? Тръгвам, но бих искал да оставя едно писмо.
— Защо?
— Защо пък не? Едно писмо не означава нищо. Нито убива, нито предава.
— Така ли? На колко сте години?
— Това не знам. И без това съм живял само откъслечно. Бихте ли ми продали лист хартия и молив?
— Там има и двете — каза жената и показа към малка маса. — Защо искате да пишете на една мъртва?
— Защото днес това се случва често.
Написах на една бележка: „Хелен, аз съм тук. Отвън. Тази вечер. На телената ограда. Чакам.“
Не залепих писмото.
— Искате ли да й го дадете? — попитах аз жената.
— Много луди има в днешно време — отговори тя.
— Да или не?
Тя прочете писмото, което й подадох.
— Да или не? — повторих аз.
— Не — каза тя.
Оставих писмото на масата.
— Поне не го скъсвайте — казах аз.
Тя нищо не отговори.
— Ще се върна и ще ви убия, ако попречите това писмо да стигне в ръцете на жена ми — казах аз.
