— Още нещо? — попита жената и ме загледа втренчено с плоски, зелени очи от изхабеното си лице.
Поклатих глава и се запътих към вратата.
Жената ме гледаше втренчено и не отговори.
— Ще бъда още десет минути в лагера — ще мина пак, за да разбера — казах аз.
Вървях по улицата на лагера. Не вярвах на жената; исках да почакам известно време и после да се върна в лавката, за да потърся Хелен. Но изведнъж почувствувах как мантията на невидимото покровителство ме напусна — изведнъж добих исполински размери, бях беззащитен и трябваше да се скрия.
Наслука влязох в една врата.
— Какво искате? — ме попита една жена.
— Трябва да проверя електрическата инсталация. Има ли някаква повреда? — запита някой до мен, й това бях аз.
— Няма никаква повреда, но тук никога нищо не е било здраво.
Видях, че жената носеше бяла престилка.
— Това болницата ли е? — попитах аз.
— Лазаретът. Повикан ли сте?
— Изпрати ме моята фирма. Трябва да се проверят инсталациите.
— Проверявайте каквото искате — каза жената.
Мина един мъж в униформа.
— Какво има?
Жената в бялата престилка му обясни. Погледнах мъжа. Стори ми се, че го познавам отнякъде.
— Електричество? — каза той. — Лекарства и витамини щяха да бъдат сто пъти по-необходими. — Той захвърли кепето си на масата и излезе.
— Тук всичко е наред — казах аз на жената в бяло. — Кой беше този?
— Лекарят, кой друг? Останалите не ги е грижа за нищо!
— Имате ли много болни?
— Достатъчно.
— А умрели?
Тя ме погледна.
— Защо искате да знаете?
— Така просто — отвърнах аз. — Защо всички тук са толкова мнителни?
— Ами така — повтори жената. — От каприз, вие нищо не подозиращ ангел, с родина и с паспорт! Не, от четири седмици не сме имали умрели. Ала преди това имахме достатъчно.
Преди четири седмици бях получил писмо от Хелен. Следователно тя трябваше да бъде тук.
— Благодаря — казах аз.
— За какво благодарите? — с огорчение запита жената. — Благодарете по-добре на бога, че вашите родители са ви дали отечество, което да обичате, дори и да е нещастно, макар че в нещастието си то затваря още по-нещастни и ги държи на разположение на хищници, които пък направиха страната ви нещастна! А сега продължавайте да правите светлина — добави тя. — По-добре щеше да е някои глави да се пълнеха с повече светлина!
— Тук идва ли вече немска комисия? — бързо попитах аз.
— Защо искате да знаете?
— Чух, че я очакват.
— Удоволствие ли ви прави да го знаете.
— Не. Трябва да предупредя някого.
— Кого? — жената се изправи.
— Хелен Бауман.
Жената ме погледна.
— За какво? — попита тя после.
— Познавате ли я?
— Защо?
Отново се изпречи стената на недоверието, която едва по-късно прозрях.
— Аз съм мъжът й.
— Можете ли да го докажете?
— Не. Документите ми не са като нейните. Но може би ще е достатъчно, ако ви кажа, че не съм французин.
Извадих паспорта на мъртвия Шварц.
— Нацистки паспорт — каза жената. — Така си и мислех. Защо правите това?
Изгубих търпение.
— За да видя жена си. Тя е тук. Писа ми.
— У вас ли е писмото?
— Не. Унищожих го, когато побягнах. Защо са тези потайности?
— И аз бих искала да узная това от вас.
Лекарят се върна.
— Необходима ли сте тук? — попита той сестрата.
— Не.
— Тогава елате с мен. Готов ли сте — обърна се той към мен.
— Още не. Утре ще дойда пак.
Върнах се в лавката. Червенокосата стоеше с две други жени до една маса и им продаваше бельо. Чаках и отново почувствувах, че щастието ме напуска; трябваше да се махна, ако още исках да се измъкна от лагера. Постовете щяха да се сменят, а на новите трябваше да обяснявам всичко отначало. Хелен не видях. Жената избягваше погледа ми. Тя проточи пазарлъка. После дойдоха още няколко жени, видях през прозореца да минава един офицер. Напуснах лавката.
Старият пост бе още на изхода. Спомниха си и ме пуснаха да мина. Тръгнах и изпитах същото чувство, както в „Льо Верне“: че ще тръгнат след мен, за да ме арестуват. Изби ме пот.
По пътя отдолу се зададе стар камион. Нямаше накъде да завия и продължих да вървя по ръба на платното, забил поглед в земята. Колата ме отмина и спря току зад мен. Устоях на изкушението да побягна. Колата можеше бързо да обърне и тогава бях загубен. Чух зад гърба си бързи стъпки. Някой извика:
— Хей, монтьор!
Обърнах се. Един по-възрастен човек в униформа се приближи.
— Разбирате ли нещо от мотори?
— Не. Аз съм електротехник.
— Може да е и от електрическата инсталация. Елате да прегледате мотора ни!
— Да проверете да видим от какво е — обади се вторият водач.
Погледнах. Беше Хелен. Тя стоеше зад войника, гледаще ме втренчено с пръст на устата. Носеше панталон и яке и беше много слаба.
— Проверете да видим — повтори тя и ме остави да мина край нея. — Внимание! — измърмори тя. — Прави се, че разбираш. Повреда няма.
Войникът се тътреше след нас.
— Откъде идваш? — прошепна тя. Аз отворих скърцащия капак на мотора.
— Избягах. Как мога да те срещна?
И тя се наведе над мотора.
— Аз пазарувам за лавката. В други ден. Бъди в селото! Първото кафене вляво. В девет часа сутринта.
— А преди това?
— Много ли ще трае? — попита войникът.
Хелен извади от джоба на панталоните си пакет цигари и му го подаде.
— Само няколко минути. Нищо особено.
