— Какво знае?
— Не мога вече точно да кажа. Имаше толкова много нощи, през които говорихме, говорихме. Тя знае коя съм… — Хелен вдигна глава. — Никога няма да се върна! Никога! Ще се самоубия, ако искат да ме отведат!
— Няма да се самоубиеш и няма да те отведат. Защо! Бог знае къде е Георг; той не научава всичко. И защо тази жена ще поиска да те издаде? Какво ще й помогне?
— Обещай ми, че няма да позволиш да ме върнат.
— Обещавам ти — казах аз. — Тя бе прекомерно възбудена, за да можех да сторя нещо друго, освен в безсилието си да обещая всемогъщество.
— Обичам те — каза тя със Своя дрезгав, възбуден глас. — Обичам те, каквото и да се случи някога. Трябва да го вярваш, винаги.
— Вярвам — отговорих аз. И вярвах, и не вярвах.
Изтощена, Хелен се облегна назад.
— Ще бягаме — казах аз. — Още тази нощ.
— Къде? Имаш ли паспорт?
— Да. Даде ми го един, който работеше в канцеларията, където държаха документите на интернираните. Твоят у кого е?
Тя не отговори. Известно време гледа втренчено пред себе си.
— Тук има едно еврейско семейство — започна после тя. — Мъж, жена и дете. Дошли преди няколко дни. Детето е болно. Излязоха напред и те. Искали да се върнат в Германия. Капитанът ги попита да не би да са евреи. Били немци, каза мъжът. Искали да се върнат. Капитанът понечи да им каже нещо, но двамата гестаповци бяха там. „Наистина ли искате да се върнете!“ — запита още веднъж той. „Запишете ги, капитане — се намеси един от гестаповците и се засмя. — Ако толкова много копнеят за родината, ще им направим удоволствието.“ Записаха ги. С тях не може да се разговаря. Казват, че не могат да продължат. Детето било тежко болно. И без това скоро щели да отведат оттук и другите евреи; по-добре било да се обадят по-рано. Ние сме седели в капана. По-добре било да вървим доброволно. Приличат на глухи катъри. Трябва да поговориш с тях.
— Аз? Какво мога да им кажа?
— Ти си бил там. Оттатък си бил на лагер. Върнал си се. И отново си избягал.
— Къде да им го кажа?
— Тук. Ще доведа мъжа. Знам къде е. Веднага. Аз съм му казала. Още може да се спаси.
След четвърт час тя доведе един слабоват човек, който отказа да се провре през бодливата тел. Стоеше на страната на лагера, аз от другата — и ме слушаше. Сетне дойде и жената. Беше много бледа и не пророни дума. Бяха ги заловили двамата с детето преди около десетина дни. Били в различни лагери и после избягали, а мъжът по едно чудо пак бе намерил жената. Навсякъде бяха оставяли имената си след себе си — по уличните камъни и по ъглите на къщите.
Шварц ме погледна.
— Знаете Via Dolokosa9, нали?
— Кой не го знае! Започва от Белгия и стига до Пиринеите.
Via Dolokosa бе създаден в началото на войната. След нахлуването на немските войскови части в Белгия и пробива на линията Мажино бе почнало голямото бягство, първо с автомобили, натоварени с покъщнина и легла, а после с всякакъв вид превозни средства — с велосипеди, с конски талиги, с каруци, теглени от хора, с детски колички и накрая в безкрайни редици пеша към юг, преследвани от бомбардировачите-щуки, през разгара на лятото във Франция. Започна и бягството на емигрантите на юг. По онова време изникнаха уличните вестници. Върху уличните зидове, по къщите в селата, по ъглите на кръстопътищата хората записваха с въглен, с тебешир, с боя имената и виковете си за помощ. Емигрантите, които години наред бягаха и се криеха от полицията, имаха освен това и верига от свръзки от Ница до Неапол и от Париж до Цюрих. Това бяха хора, които живееха там и предаваха сведения, разменяха адреси, даваха съвети. У тях можеше и да се подслониш за няколко нощи. С тяхна помощ човекът, за когото говореше Шварц, бе открил жена си и детето си, нещо, което иначе би било по-трудно, отколкото да намериш пословичната игла в купа сено.
„Решим ли да останем, пак ще ни разделят — обясни ми човекът. — Това е женски лагер. Вкараха ни заедно, но само за няколко дни. Вече ми съобщиха, че ще ме пратят другаде, в един от мъжките лагери. Не бихме го понесли.“
— Той бе обмислил всичко — каза Шварц. — Така било по-добре. Не били в състояние да бягат; били опитали. Едва не умрели от глад. А сега — детето лежало болно, жената била изтощена; самият той нямал вече сили. По-добре било да се отиде доброволно; останалите тук сме били само още като добитък в двора на кланица. Щели да ни отведат според нуждата и настроението. „Защо не ни пуснаха да тръгнем още когато му беше времето!“ — каза накрая той — деликатен, тънък човек, с тясно лице и малки, тъмни мустачки.
Никой не би могъл да каже. Истина бе, че не искаха да ни задържат, ала не искаха и да ни пуснат — в сгромолясването на една нация това бе незначителен парадокс, недостатъчно забелязан от ония, които биха могли да го отстранят.
Следващия следобед по пътя се изкачваха два камиона. В същия миг видях как бодливата тел сякаш оживя. Около една дузина жени си помагаха при провирането. Разпиляха се в гората. Стоях скрит, додето забележа Хелен.
— Предупредиха ни от префектурата — каза тя. — Немците са дошли да отведат онези, които желаят да се върнат. Не се знае какво друго ще се случи, затова ни разрешиха да се скрием в гората, докато си тръгнат.
Това бе първия път, когато я виждах денем, освен през краткия миг на пътя. Дългите й крака и лицето й бяха обгорели; но беше много слаба. Очите бяха прекалено големи и прекалено блестящи, а лицето — прекалено тясно.
— Даваш ми храната си, а сама гладуваш — казах аз.
— Имам достатъчно за ядене — отвърна тя. — Това е осигурено. Ето — тя бръкна ръка в джоба — дори и парче шоколад. Вчера можахме да купим Pate de foie gras10 и сардини в консерви. Без хляб обаче.
— Ще отиде ли човекът, с когото говорих? — попитах аз.
— Да…
Внезапно лицето на Хелен потрепна.
— Никога няма да се върна — каза после тя. — Никога! Ти си ми го обещал! Не желая да ме хванат!
— Няма да те хванат.
След един час колите отпътуваха. Жените пееха. Вятърът донесе „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“.
През тази нощ дадох на Хелен част от отровата, която бях получил в „Льо Верне“.
След един ден тя знаеше, че Георг е научил къде е.
— Кой ти каза? — попитах аз.
— Някой, който знае.
— Кой?
— Лекарят на лагера.
— Той откъде знае?
— От комендатурата. Там питали.
— Каза ли ти лекарят какво да направиш?
— Можел да ме скрие за няколко дни в лазарета. Не за дълго.
— Тогава трябва да напуснеш лагера. От кого дойде вчера предупреждението да се скрият в гората най-застрашените?
— От префекта.
— Добре — рекох аз. — Погрижи се да получиш оттук паспорта си и документ за освобождаване. Може би лекарят ще ти помогне. Ако не, ще бягаме. Приготви каквото искаш да вземеш. Не казвай на никого. На никого! Ще се опитам да говоря с префекта. Изглежда, че е човек.
