после бързо се запъти обратно към лагера. Последвах Хелен.
— Носиш ли паспорта си? — попитах.
Тя кимна.
— Дай ми чантата си — казах аз.
— Няма почти нищо вътре.
— Въпреки това ми я дай.
— Роклята, дето ми я купи в Париж, е все още с мен.
Вървяхме надолу по пътя.
— Болна ли си? — попитах аз.
— Ако наистина бях болна, нямаше да мога да вървя, Трябваше да имам температура. Не съм болна. Той лъже. Искаше да остана. Погледни ме. Имам ли вид на болна? — Тя се спря.
— Да — казах аз.
— Не бъди тъжен — каза тя.
— Не съм тъжен.
Сега знаех, че е болна. Знаех също, че никога нямаше да го признае пред мен.
— Би ли ти помогнало, ако беше в болница?
— Не! — каза тя. — Ни най-малко! Трябва да ми повярваш. Ако бях болна и в болницата можеха да ми помогнат, веднага щях да се опитам да вляза. Повярвай ми!
— Вярвам ти!
Какво друго можех да сторя? Внезапно цялата смелост ме напусна.
— Може би щеше да предпочетеш да останеш в лагера — най-после казах аз.
— Ако не бе дошъл, щях да се самоубия.
Продължихме нататък. Дъждът се усили. Повяваше около нас като сиво було от много ситни капчици.
— Трябва да побързаме да стигнем до Марсилия — казах аз. — Оттам пък до Лисабон, а после — Америка.
Там има добри лекари, си мислех аз. И болници, в които не арестуват. Може би ще ми позволят да работя.
— Ще забравим Европа като лош сън — обадих се отново аз.
Хелен не отговори.
XV
— Одисеята започна — продължи Шварц. — Странствуването през пустинята. Пътят през Червено море. Знаете го навярно и вие.
Кимнах.
— Бордо. Разузнаването на граничните проходи. Пиринеите. Бавният щурм към Марсилия. Щурмът над отпуснатите сърца и бягството от варварите. Наред с това безумието на подивялата бюрокрация. Никакво разрешение за пребивание, а от друга страна, отказ за разрешение да отпътуваме. А когато най-после го получихме, междувременно бе изтекъл срокът на транзитната виза за Испания, която се даваше само ако притежавахме входна виза за Португалия, но често тя пък зависеше от някоя друга: това означаваше, че всичко трябва да почне отначало — чакането пред консулствата, тези преддверия на ада и на рая! Един circulus viti osus13 на безумието!
Отначало попаднахме в затишие — каза Шварц. — Същата вечер Хелен рухна. Бях намерил стая в един краен хотел. За пръв път отново бяхме легални; за пръв път от много месеци насам имахме стая само за нас — тази бе причината, предизвикала истеричния й плач. После седнахме мълчаливи в малката градина на хотела. Станало бе много хладно, но не ни се спеше още. Изпихме бутилка вино и наблюдавахме пътя, който водеше към лагера и се виждаше от градината. Дълбока благодарност почти болезнено бе заседнала в тила ми. Тази вечер всичко бе приспано от нея, дори страхът, че Хелен е болна. След кризата тя изглеждаше облекчена и много спокойна, като пейзаж след дъжд, и красива, като лице от старинна камея. Вие ще ме разберете — прибави Шварц. — В съществование като нашето болестта добива различно значение от общоприетото. При нас болест означава да не можеш вече да бягаш.
— Знам — с горчивина отвърнах аз.
— Следващата вечер видяхме затъмнените фарове на една кола да пълзят нагоре по пътя към лагера. Хелен се разтревожи. През целия ден почти не бяхме напускали стаята си. Отново да имаш легло и собствено кътче беше тъй невероятно, че не можехме дори да усетим сладостта му. Усещахме голяма умора и изтощение и двамата, затова на драго сърце не бих мръднал от хотела седмици наред. Обаче внезапно Хелен поиска да тръгнем. Не искаше да гледа повече пътя към лагера. Опасяваше се, че гестапо ще продължи да я търси.
Опаковахме багажа си. Разумно беше да продължим да се движим, докато още имахме разрешение за пребивание в нашия окръг; ако ни уловяха, най-много щяха да ни отпратят тук, но нямаше веднага да ни задържат, поне така се надявахме.
Поисках да отидем в Бордо, ала по пътя чухме, че отдавна е станало много късно за там. Един малък двуместен „Ситроен“ ни взе и водачът ни посъветва да се подслоним другаде. Близо до неговата цел на пътуването имало малък замък; знаел, че е празен, може би щяхме да прекараме там нощта.
Едва ли имахме друг избор. Късно следобед шофьорът ни свали. В сивата светлина пред нас се издигаше малкият замък — по-скоро вила, с тъмни прозорци и без пердета. Изкачих се по главната стълба и опитах вратата. Не беше заключена и имаше следи от насилствено отваряне. Стъпките ми отекнаха в сумрачната зала. Извиках и като ответ получих пресечено ехо. Помещенията бяха съвършено празни. Всичко, което е могло да се вземе, бе взето. Останали бяха залите от осемнадесетото столетие, облицованите с ламперия стени, изящните пропорции на прозорците, таваните и витите стълби.
Бавно обиколихме. Никой не отговаряше на виковете ни. Потърсих електрически ключ. Нямаше. В замъка не бе прокарано електричество — останал си бе както преди. Имаше малка трапезария в златисто и бяло, една спалня в резеда и позлата. Нито една мебел; навярно собствениците го бяха опразнили, преди да избягат.
Най-после намерихме една ракла в малката мансарда. Вътре имаше няколко карнавални костюма, пъстри и евтини, вероятно останали от някакво празненство, и няколко кутии свещи. Ала още повече се зарадвахме на желязната пружина с дюшек. Продължихме да търсим и открихме в кухнята малко хляб, няколко консерви сардина, връзка чесън, полупразен буркан с мед, а в зимника — няколко фунта картофи, две-три бутилки вино и наръч дърва. Истинска страна на феите!
Къщата почти навсякъде имаше камини. Закрихме прозореца на една стая, навярно спалня, с няколко от намерените костюми. Обиколих пак къщата и намерих овощна и зеленчукова градина. По дърветата още висяха ябълки и круши. Събрах ги и ги внесох вътре.
Когато се стъмни така, че да не се забелязва димът, накладох огън в камината и започнахме да се храним. Бе призрачно и тайнствено. Отблясъкът на огъня трептеше върху великолепната ламперия, а сенките ни се люшкаха като духове от един щастлив свят.
Стопли се и Хелен смени дрехите си, за да ги изсуши. Извади вечерната си рокля от Париж и я облече. Отворих виното. Нямахме чаши и пихме от бутилката. Сетне Хелен се преоблече още веднъж. Извади от раклата едно домино и част от костюм и побягна с тях по тъмното стълбище. Викаше отгоре и отдолу и се стрелкаше навред. Гласът й отекваше от всички страни. Престанах да я виждам и чувах само стъпките й, докато внезапно застана в тъмното зад мен — усетих дъха й в тила си.
— Помислих, че съм те загубил — казах аз и здраво я улових.
— Няма да ме загубиш никога — прошепна тя през тясната маска. — А знаеш ли защо? Защото никога не си искал да ме задържиш, както селянинът нивата си. В сравнение с това и най-блестящият мъж става скучен.
— Положително не съм блестящ мъж — изненадан казах аз.
Бяхме застанали на площадката на стълбището. През полуотворената врата на спалнята падаше една ивица от трепкащата светлина на камината върху бронзовите орнаменти на парапета, върху раменете и устата на Хелен.
