— Недей! Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив!
Почистих доколкото бе възможно монтьорския комбинезон и сутринта напуснах гората. Трябваше да очаквам, че ще се натъкна на френски полицаи или на немски патрули, но отсега нататък винаги трябваше да го очаквам.
Успях да се явя пред префекта. Сплаших един полицай и един писар, като се представих за немски техник, който искаше да събере сведения относно изграждането на електрическа мрежа за военни цели. Когато правим неочакваното, понякога пробиваме, бях научил това. Като беглец полицаят незабавно щеше да ме арестува. Този вид хора реагират най-добре на викове.
На префекта казах истината. Първоначално искаше да ме изхвърли. После нахалството ми започна да го забавлява. Даде ми една цигара и ми каза да се пръждосвам по дяволите — той не бил нито чул, нито видял нещо. Десет минути по-късно ми обясняваше, че нищо не можел да направи, че вероятно немците имали списъци и щели да го държат отговорен, ако някой липсвал. Не желаел да се затрие в немски концентрационен лагер.
— Господин префект — казах аз. — Знам, че сте закриляли затворници. Знам също, че трябва да прилагате заповедите си. Но и двамата знаем още, че Франция се намира в хаоса на поражението, че заповедите от днес утре могат да станат позор и че когато объркването се изроди в безсмислена жестокост, дори и по-късно, трудно се намират извинения. Защо трябва против волята си да държите невинни хора в кафез от бодлива тел, готови за крематориуми и изтезания? Възможно е по времето, когато Франция още се защищаваше, да е съществувало някакво привидно право да затварят чужденци в лагери за интернирани без оглед на това дали са за или против нападателите. Войната обаче отдавна свърши; преди няколко дни победителите отведоха сънародниците си. Това, което сега се намира още в лагера, са жертви, които всеки ден чезнат от страх да не бъдат убити. Би трябвало да ви моля за всички тези жертви — аз ви моля само за една от тях. Ако се опасявате за списъците, впишете жена ми като избягала, от мен да мине, впишете я като умряла, ако щете като самоубийца, тогава няма да носите отговорност!
Той ме изгледа продължително.
— Утре елате пак — ми каза после.
Не мръднах.
— Не знам в чии ръце ще бъда утре. Направете го днес по-добре.
— Елате след два часа.
— Ще чакам пред вратата ви — казах аз. — Това е най-сигурното място, което познавам.
Внезапно той се усмихна.
— Quel le affaire d’amour11 — каза той. — Женен сте, а трябва да живеете, сякаш не сте. Обикновено става обратното.
Отдъхнах си. След един час ме повика да вляза.
— Свързах се с ръководството на лагера — каза той. — Вярно е, че са питали за жена ви. Ще приемем предложението ви и ще я оставим да умре. Тогава ще имате спокойствие. Ние също.
Кимнах. Внезапно ме обзе особен, непознат страх, остатък от суеверие да не предизвикам съдбата. Но не бях ли самият аз отдавна умрял и не живеех ли с документите на един мъртъв?
— До утре всичко ще бъде уредено — каза префектът.
— Направете го днес — отвърнах аз. — Веднъж стоях две години в лагер, защото избягах един ден по- късно.
Изведнъж се почувствувах крайно изтощен. Навярно той бе забелязал, че съм посивял като пред припадък. Изпрати за коняк.
— Кафе — казах аз и се свлякох на един стол. Стаята се въртеше във виолетови и сиви сенки. Не бива да падам, помислих си, когато забуча в ушите ми. Хелен е свободна, трябва да се махнем оттук!
В шумоленето и пърпоренето се намесиха някакво лице и глас, който крещеше, отначало неразбираемо, а после по-високо. Опитах се да ги следя, него и лицето, и после го чух: „Смятате ли, че за мен това е шега, merde alors?12 Какво по дяволите означава всичко? Аз не съм пазач на затворници, аз съм порядъчен човек, по дяволите и всичко, и с всички… всички да си вървят, всички!“
Отново изгубих гласа и не знам дали наистина бе крещял така, или ми се бе счуло. Кафето дойде, аз, олюляваики се, излязох навън и се отпуснах на една пейка. След известно време дойде някой и каза да съм почакал още малко. Аз и без друго не бих си отишъл.
После дойде префектът и ми обясни, че всичко е наред. Стори ми се, че припадъкът се оказа полезен, колкото и думите ми.
— По-добре ли се чувствувате? — ме запита чиновникът. — Не трябва да се страхувате толкова много от мен. Аз съм само един дребен провинциален френски префект.
— Това е повече от бог — отвърнах аз щастлив. — Бог ми е дал само едно твърде общо разрешение за пребивание на земята, с което не мога да предприема нищо. Онова, от което действително се нуждая, е разрешение за пребивание в окръга тук и никой друг не може да ми го даде освен вие, господин префект.
Той се засмя:
— Но ако ви търсят, тук сте най-застрашен.
— Ако ме търсят, в Марсилия съм по-застрашен, отколкото тук. Ще предположат, че по-скоро съм там, отколкото тук. Дайте ни разрешение за една седмица. През това време ще можем да поемем пътя през Червено море.
— Червено море?
— Това е израз между бегълци. Ние живеем като евреите при изтеглянето им от Египет. Зад нас немската армия и гестапото, от двете ни страни — морето от френски и испански полицаи, а пред нас — обетованата земя Португалия, с пристанището в Лисабон, за към още по-обетованата земя Америка.
— Да не би да имате американска виза?
— Ще получим.
— Изглежда, че вярвате в чудеса.
— Нямам друг избор. Днес не стана ли чудо?
Шварц ми се усмихна.
Странно е колко пресметливи можем да станем, изпаднем ли в беда. Знаех добре защо съм казал последния израз и защо преди това бях поласкал префекта със сравнението за бога. Трябваше да издействувам едно кратко разрешение за пребивание. Когато разчитаме изцяло на други, превръщаме се в точно пресмятащи психолози, дори и да сме останали почти без дъх, а може би тъкмо заради това. Едното няма нищо общо с другото, а двете действуват отделно, без едното да накърнява другото, страхът е истински, болката е истинска, а такава е и сметката. Всички имат еднаква цел: спасение.
Шварц видимо се беше успокоил.
— Скоро свършвам — каза той. — Наистина получихме разрешение за пребивание до една седмица. Чаках на портала на лагера, за да отведа Хелен. Бе късно следобед. Ръмеше ситен дъжд. До нея стоеше лекарят. Видях я за миг да говори с него, преди още да ме забележи. Тя говореше оживено, а лицето й бе по-развълнувано, отколкото бях свикнал да го виждам; имах чувство, че надничам от улицата в стая, без да ме виждат.
После тя ме забеляза.
— Жена ви е тежко болна — обърна се към мен лекарят.
— Това е истина — отвърна със смях Хелен. — Изпращат ме в болница и там ще умра. Съвсем както е уговорено.
— Това не е шега — враждебно заяви лекарят. — Жена ви действително е за болница.
— Тогава защо отдавна не е вече там? — попитах аз.
— Какво означава всичко това? — се намеси Хелен. — Не съм болна и няма да отида в болница.
— Можете ли да я пратите в болница — попитах аз лекаря, — така че там да бъде в безопасност?
— Не — след известна пауза отвърна той.
Хелен отново се засмя.
— Разбира се, че не. Що за глупав разговор. Adieu, Жан.
Тя тръгна надолу по пътя. Исках да попитам лекаря какво й е, но не можах. Той ме гледаше втренчено,
