— Тогава защо да не са най-нищите? — попита Шварц. — Тези без имена и без заслуги.
Пак не отговорих. Шварц имаше две американски визи — какво искаше още? Та нима не знаеше, че Америка даваше виза на всекиго, щом оттатък някой гарантираше, че няма да е в тежест на държавата.
Следващия миг той го каза.
— Не познавах никого в Америка, но ми дадоха един адрес в Ню Йорк. Писах. Писах и на други. Описах нашето положение. Тогава един познат ми каза, че съм сбъркал; в САЩ не се допускали болни. Неизлечимо болни пък било изключение. Трябваше да представя Хелен здрава. Хелен бе чула част от разговора. Не успях да избягна това — в Марсилия, този разстроен пчелен рояк, не се говореше за нищо друго.
Същата вечер седнахме в един ресторант близо до Каньобиер. Вятърът фучеше из улиците. Не бях обезкуражен. Надявах се да намеря някой човечен лекар, който да удостовери, че Хелен е здрава. Продължавахме да играем същата игра: че си вярваме един друг и че аз нищо не знам. Бях писал на префекта към нейния лагер да потвърди, че се намираме в опасност. Бяхме намерили една малка стая; получих и разрешение за пребивание за една седмица и нощем работех на черно в един ресторант като мияч на съдове; имахме малко пари и един аптекар ми бе дал по рецептата на Дюбоа десет ампули морфин — за момента имахме всичко, което ни трябваше.
Седяхме до прозореца на ресторанта и гледахме към улицата. Можехме да си позволим този лукс, защото в продължение на една седмица не бе необходимо да се крием. Внезапно Хелен се изплаши и улови ръката ми. Тя втренчи очи във веещия мрак.
— Георг! — прошепна тя.
— Къде?
— Там, в откритата кола. Познах го. Току-що мина.
— Сигурна ли си, че си го познала?
Тя кимна.
Стори ми се почти невъзможно. Опитах се да видя хората, които седяха в минаващите коли. Не успях, ала пак не се успокоих.
— Защо пък трябва да е именно в Марсилия — казах аз и незабавно осъзнах, че ако ще е някъде, естествено е да бъде в Марсилия — последното убежище на емигрантите от Франция.
— Трябва да се махнем оттук — казах аз.
— Къде?
— Към Испания.
— Не е ли още по-опасно в Испания?
Носеха се слухове, че в Испания гестапото било като у дома си и че арестували и предавали емигрантите, но по онова време имаше всевъзможни слухове и не можеше да се вярва на всички.
Опитах отново стария начин: испанска транзитна виза, която се даваше само ако имаш португалска: това пък отново зависеше от виза за друга страна. Към това се прибавяше най-загадъчното от всички бюрократични коварства — изходната виза от Франция.
Една вечер щастието ни се усмихна. Заговори ни един американец. Беше малко пийнал и търсеше с кого да поговори английски. След няколко минути той седеше вече на нашата маса и черпеше с напитки. Беше на около двадесет и пет години и очакваше параход, с който да се върне в Америка.
— Защо не дойдете и вие? — попита той.
За миг замълчах. Наивният въпрос като че ли раздра на две покривката помежду ни. Тук седеше човек от друга планета. Онова, което за него бе тъй естествено, както въздухът, за нас бе тъй недостижимо, както седемте съзвездия.
— Ние нямаме виза — накрая казах аз.
— Поискайте утре да ви дадат. Нашето консулство е тук, в Марсилия. Хората са много мили.
Познавах милите хора полубогове: само за да се срещнеш със секретарите им, се чакаше на улицата по часове. Сетне разрешиха да се чака в зимника, защото чиновниците от гестапо често от улицата ловяха емигрантите.
— Утре ще ви придружа — каза американецът.
— Добре — отвърнах аз и не му повярвах.
— Да го полеем.
Пихме. Гледах пред себе си свежото, нищо неподозиращо лице и едва го понасях. Тази вечер, когато американецът ни разказваше за морето от светлини на Бродуей, Хелен стана сякаш прозрачна. Това бяха невероятни истории на един потаен град. Гледах лицето на Хелен, когато чуваше имената на артисти, на пиеси, на локали, на цялото прелестно вълнение в един град, който никога не бе познал войната: чувствувах се нещастен и въпреки това радостен, че тя слушаше, защото досега на всичко, което се наричаше Америка, тя се бе противопоставяла с някаква странна мълчалива пасивност. В цигарения дим на кръчмата лицето й постепенно се оживи, тя се смееше и обеща да отидем заедно с младия човек на пиесата, която той особено много обичал, пихме и знаехме, че на другата сутрин всичко ще е забравено.
Не бе забравено. В десет часа американецът дойде да ни вземе. Аз бях махмурлия, а Хелен отказа да ни придружи. Валеше; стигнахме до гъстата навалица от емигранти. Беше като насън; минахме през нея, тя се разтвори пред нас като Червено море пред емигрантите израилтяни на фараона. Зеленият паспорт на американеца бе златното ключе от приказката, което отваряше всяка врата.
Невероятното се случи. Щом като чу за какво ставаше дума, младият човек невъзмутимо обясни, че ще гарантира за нас. Прозвуча ми нелепо: беше толкова млад. Струваше ми се, че за подобно нещо трябва по- възрастен от мен. Прекарахме около един час в консулството. От седмици бях дал показания, че се намираме в голяма опасност. Много трудно, чрез втора и трета ръка, бях получил от Швейцария потвърждение, че съм бил в лагер в Германия, както и това, че Георг търси Хелен и мен, за да ни върне. Казаха ми да отида пак след една седмица. Отвън младият американец ми разтърси ръката.
— Радвам се, че се срещнахме. Ето — той изрови една визитна картичка, — обадете ми се, когато пристигнете оттатък.
Махна ми и понечи да тръгне.
— Ами ако се случи нещо? Ако още имам нужда от вас? — попитах аз.
— Какво има още да се случва? Всичко е наред — той се засмя. — Моят баща е доста известен. Чух, че утре заминава кораб за Оран; бих искал да се възползвам, преди да се завърна. Кой знае кога ще дойда пак. По-добре да разгледам каквото мога.
Той изчезна. Половин дузина емигранти ме заобиколиха и искаха да знаят името и адреса му; те предполагаха какво се бе случило и искаха същото за себе си. Когато им казах, че не знам адреса му в Марсилия, те ме нахокаха. Наистина не го знаех. Показах им картичката с американския адрес. Записаха си го. Казах им, че е безполезно, човекът искаше да отиде в Оран. Те заявиха, че ще го чакат на парахода. Върнах се у дома раздвоен. Може би бях провалил всичко, защото показах картичката; ала и без това в момента ми липсваше решителност и колкото повече време минаваше, толкова по-безнадеждно ми се струваше всичко.
Казах го на Хелен. Тя се усмихна. Тази вечер тя бе много кротка. В малката стая, която бяхме пренаели от друг наемател — знаете ли онези адреси, дето се предават от уста на уста, — пееше неуморно едно зелено канарче, за което се грижехме. От околните покриви постоянно прихождаше една чужда котка и клякаше на прозореца, вперила жълтите си очи в птицата, която висеше от тавана в кафеза си. Беше студено, ала Хелен искаше прозорците да стоят отворени. Знаех, че има болки — един от белезите.
Къщата утихна късно.
— Спомняш ли си още за малкия замък? — попита Хелен.
— Спомням си го тъй, сякаш някой ми е разказвал за него — отвърнах аз. — Сякаш не аз, а някой друг е бил там.
Тя ме погледна.
— Може би наистина е така. Всеки носи в себе си няколко лица — каза тя после. — Съвършено различни. Ала понякога стават самостоятелни, за известно време ни ръководят и ние ставаме такива, каквито преди изобщо не сме се познавали. И все пак се завръщаме към себе си! Не се ли завръщаме? — настойчиво запита тя.
— Никога не съм имал повече лица — заявих аз. — Неизменно еднакъв, съм бил.
