Той отвори чантата си и извади инструменти.
— Остави ни сами — обърна се Хелен към мен.
Объркан, аз излязох от стаята. Сетих се за това, което бе казал лекарят в лагера. Тръгнах по улицата напред-назад и втренчено загледах табелата на отсрещния гараж. Тлъстия човек от табелата на отсрещния гараж. Тлъстият човек от табелата, направен от маркучи, се превърна в мрачен символ от черва и пълзящи бели червеи. Долавях ударите на чука от гаража и ми се стори, че някой чука по ламаринен ковчег; внезапно разбрах, че заплахата отдавна е стояла зад нас, един пепеляв фон, на който животът ни бе придобил по-релефни контури, като огряна от слънце гора пред стена от буря.
Дюбоа се върна по някое време. Имаше остра брадичка и навярно бе курортен лекар, който предписваше невинни средства против кашлица и махмурлук. Отчаях се, като го видях да пристига с танцовата си походка. Това бе мъртъв сезон за Биариц; положително бе благодарен за всичко, което му се предлагаше.
— Госпожа съпругата ви — каза той.
Погледнах го втренчено.
— Какво? — попитах аз. — По дяволите, кажете истината или не казвайте нищо!
Една деликатна, много красива усмивка за миг го промени изцяло.
— Ето — каза той, извади рецепта и написа нещо неразбираемо — Ето! Поръчайте го в аптеката. Нека ви върнат рецептата, ще можете да я ползвате постоянно. Отбелязал съм го.
Взех бялата бележка.
— Какво е?
— Нищо, което да можете да промените — отвърна той. — Не забравяйте това! Нищо, което да можете да промените.
— Какво е? Искам да знам истината, без тайни!
На това той не отговори.
— Когато ви дотрябва, идете в някоя аптека — каза той. — Ще ви го дадат.
— Какво е?
— Силно успокояващо средство. Дава се само по лекарско предписание.
Взех го.
— Какво ви дължа?
— Нищо.
И той се понесе нататък. На ъгъла на улицата се обърна.
— Вземете го и го поставете някъде, гдето жена ви ще може да го намери! Не говорете с нея за това. Тя знае всичко. Достойна е за възхищение.
— Хелен — обърнах се към нея аз. — Какво означава всичко това? Ти си болна. Защо не искаш да говориш с мен за болестта си?
— Не ме мъчи — отговори тя много отпаднала. — Остави ме да живея, както искам.
— Не искаш ли да говориш с мен за това?
Тя поклати глава.
— Няма за какво да се говори.
— Не мога ли да ти помогна?
— Не, любими — отвърна тя. — Този път не можеш да ми помогнеш. Ако би могъл, щях да ти го кажа.
— Последният Дега е още в мен. Мога да го продам. В Биариц има богати хора. Ще получим достатъчно пари, за да постъпиш в болница.
— За да ме затворят? И без това няма да помогне нищо. Повярвай ми!
— Толкова ли е зле?
Тя ме погледна тъй изтерзана и отчаяна, че повече не попитах.
Реших да отида още веднъж при Дюбоа и да разбера.
Шварц замълча.
— Рак ли имаше? — попитах аз.
Той кимна.
— Трябваше отдавна да го предположа. Бе ходила в Швейцария и тогава й казали, че е възможно да я оперират още веднъж, но няма да помогне. Била е вече оперирана преди това — бях видял белега. На времето професорът й бе казал истината. Тя е могла да избира между още няколко безполезни операции и късче живот без болница. Казал й бе още, че не може да гарантира престоят в болницата да удължи живота й. Бе отказала операциите.
— И не искаше да ви го каже?
— Не. Тя мразеше болестта. Опитваше се да не й обръща внимание. Чувствуваше се мръсна, сякаш червей лазеха в нея. Имаше чувството, че болестта е пихтиесто животно, което живее в нея и расте. Хелен мислеше, че ще се гнуся от нея, ако зная. Може би все още се надяваше, че може да задуши болестта, като нехае за нея.
— Никога ли не сте разговаряли по този въпрос?
— Много малко — отвърна Шварц. — Тя бе говорила с Дюбоа, а сетне аз го принудих да ми разкаже всичко. От него получих тогава и лекарствата. Той ми обясни, че болките ще се увеличават; но било възможно всичко да завърши бързо и без мъки.
Не говорих с Хелен. Тя не желаеше. Заплашваше ме, че ще се самоубие, ако не я оставя на спокойствие. Тогава се престорих, че й вярвам, сякаш наистина бяха гърчове от невинен произход.
Трябваше да напуснем Биариц. Мамехме се взаимно. Хелен наблюдаваше мен, а аз нея, но скоро измамата доби странна мощ. Тя най-напред унищожи онова, от което безмерно се страхувах — понятието за времето Разпределението на седмици и месеци се разпадна и уплахата пред краткостта на времето, което ни оставаше, стана прозрачна като стъкло. Страхът престана да бъде прикритие — той по-скоро закриляше дните ни. Всичко, което можеше да ни разстрои, рикошираше в него; нищо не можеше да проникне навътре. Аз изживявах пристъпите си на отчаяние, когато Хелен спеше. Тогава втренчвах поглед в лицето, което дишаше леко, после в здравите си ръце и съзнавах ужасяващата безпомощност, която природата ни налага — непреодолимата преграда. Моята здрава кръв не можеше да спаси любимата болна. Това не може да се разбере, а и смъртта не може да се разбере.
Мигът стана за нас всичко. Идният ден се намираше в безкрайната далечина. Когато Хелен се събуждаше, почваше денят, а когато спеше и аз я чувствувах до себе си, започваше лъкатушенето между надежда и безутешност, изграждането на планове върху въздушни основи, на прагматични чудеса и на една философия „да задържиш още“ и да забравиш, която угасваше в ранни зори и се удавяше в мъглата.
Застудя. Носех със себе си Дега — парите ни за Америка, и сега на драго сърце бих го продал; но в малките градове и в селата нямаше кой да даде нещо за него. Някъде се залавяхме на работа. Научих се на селски труд. Сякох и копах; исках да върша нещо. Ние не бяхме единствените. Видях професори да режат с трион дърва и оперни певци да копаят моркови. Селяните бяха като всички селяни: те използваха случая да намерят евтини работници. Някои плащаха; други даваха храна и позволяваха да се преспи. Трети пък гонеха просителите. Така ние странствувахме и наближавахме Марсилия. Били ли сте в Марсилия?
— Кой не е бил там? — отвърнах аз — Това бе ловният участък на жандармерията и гестапо. Те ловяха емигрантите пред консулствата като зайци.
— За малко не хванаха и нас — поде Шварц. — При това префектът към външния отдел на Марсилия правеше всичко, за да спаси емигрантите. Аз все още страстно желаех да получа американска виза. Струваше ми се, че тя би могла да усмири и рака. Известно ви е, че виза не се получаваше, ако не можеше да се докаже, че се намираш в голяма опасност и ако в Америка не си включен в един списък на известни художници, учени или интелектуалци. Сякаш тогава не се намирахме в опасност всички и сякаш човекът не беше човек! Разликата между ценни и обикновени хора не е ли вече един далечен паралел със свръхчовека и малоценния индивид?
— Не могат да приберат всички.
— Не могат ли? — попита Шварц.
Не отговорих. Какво имаше да се отговаря? Тук „да“ й „не“ бяха едно.
