— Да — казах аз. Пътя към Голгота.
Шварц кимна.
— Естествено пак направих опит в американското консулство пътем. Но Хелен имаше валиден немски паспорт от нацистко време; тогава как можехме да докажем, че се намираме в смъртна опасност? Треперещите от страх евреи пред вратите изглеждаха по-застрашени. Двата паспорта свидетелствуваха срещу нас, дори и паспортът на мъртвия Шварц.
Решихме да се върнем в малкия ни замък. На два пъти ни спираха полицаи; и двата пъти приложих насилие — изругах полицаите, тикнах им паспортите под носа и се представих за австро-немец, към военното управление. Хелен се смееше, намираше го за смешно. За пръв път ми хрумна тази идея, когато бях поискал в кръчмата да ми върнат багажа. Кръчмарят заяви, че никога не бил получавал от нас багаж.
— Ако желаете, можете да извикате полиция — каза той и намигна насмешливо. — Но предполагам, че нямате такова желание!
— Не е необходимо — възразих аз. — Дайте нещата насам!
Кръчмарят кимна на младежа зад тезгяха.
— Анри, господинът иска да си тръгва.
Анри се приближи със засукани ръкави.
— На ваше място бих си помислил, Анри — казах му аз. — Или горите от желание да, видите как изглежда един немски концентрационен лагер отвътре?
— Та gueule14 — изръмжа Анри и посегна към мен. — Стреляйте, сержант! — извиках сурово аз и погледнах встрани от него.
Анри се хвана. Той се обърна и понеже ръцете му още бяха вдигнати, аз с все сила го ритнах в меките части. Той изрева и падна. Кръчмарят пипна една бутилка и излезе иззад тезгяха.
Аз грабнах бутилката „Дюбоне“ от тезгяха, счупих я в един ръб и задържах назъбената част в ръката си, Кръчмарят се спря. Зад мен издрънча втора бутилка, Не се обърнах, не трябваше да изпускам кръчмаря от очи.
— Аз съм — обади се Хелен и изкрещя на кръчмаря:
— Мръсник! Изваждай нещата или от лицето ти и следа няма да остане!
С назъбена бутилка в ръка, тя ме заобиколи и се спусна към кръчмаря. Улових я здраво със свободната си ръка. Вероятно бе грабнала бутилка „Перно“, защото внезапно наоколо силно замириса на анасон. Поток от пристанищни псувни се изля върху кръчмаря. Полуприведена, Хелен се мъчеше да се освободи от ръката ми. Кръчмарят бързо отстъпи зад тезгяха.
— Какво става тук? — запита на немски някой откъм вратата.
Кръчмарят взе да се хили. Хелен се обърна. Немският подофицер, който преди малко измислих за Анри, сега действително стоеше тук.
— Ранен ли е? — попита подофицерът.
— Тази свиня ли? — Хелен показа към Анри, който все още стискаше юмруци между краката си и с вдигнати колене седеше на пода.
— Това не е кръв, а „Дюбоне“!
— Немкиня ли сте? — попита подофицерът.
— Да — отвърнах аз. — И на всичко отгоре ни окрадоха.
— Имате ли документи?
Кръчмарят се ухили; изглежда, че разбираше малко немски.
— Естествено — изсъска Хелен. — Аз ви моля да ни подкрепите в нашето право! — Тя високо издигна паспорта си. — Аз съм сестра на командира на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Ето — тя показа датата на паспорта. — Живеем в замъка — тя назова име, което никога не бях чувал — и тръгнахме за един ден до Бордо. Оставихме си нещата тук, при този крадец, който твърди сега, че никога не ги бил получавал. Моля ви, помогнете ни!
Хелен отново се нахвърли на кръчмаря.
— Вярно ли е? — запита го подофицерът.
— Естествено, че е вярно! Немската жена не лъже! — цитира тя едно от идиотските клишета на режима.
— А вие кой сте? — запита подофицерът мен.
— Шофьорът — обясних аз и заоправях комбинезона си.
— Давай насам! — кресна подофицерът на кръчмаря.
Човекът зад тезгяха бе престанал да се хили.
— Да ви затворим ли дюкяна? — попита подофицерът.
Хелен превеждаше с голямо удоволствие и прибави още сума „salauds“15 и „sales etrangers“16. Последното ме възхити особено много; да наречеш французин в собствената му страна мръсен чужденец можеше да почувствува истински само някой, който достатъчно често сам е бил наричан така.
— Анри! — излая кръчмарят. — Къде си оставил нещата? Аз нищо не знам — обясняваше той на подофицера. — Младежът трябва да е свършил тая работа!
— Лъже — преведе Хелен. — Прехвърля вината на онази горила там. Давай нещата насам — обърна се тя към кръчмаря. — Незабавно! Или ще повикаме гестапо!
Кръчмарят срита Анри. Онзи се измъкна.
— Извинявайте — каза кръчмарят на подофицера. — Недоразумение. Една чашка?
— Коняк — отговори Хелен. — Първо качество.
Кръчмарят постави една чаша на тезгяха. Хелен се вторачи в него. Той прибави още две чаши.
— Вие сте храбра жена — каза подофицерът.
— Немската жена не се бои от нищо — цитира Хелен нацистката идеология и отмести счупената бутилка „Перно“.
— Каква кола карате? — ме запита подофицерът. Погледнах го твърдо във ведрите сиви очи.
— „Мерцедес“, колата на фюрера, то се знае!
Той кимна.
— Тук е хубаво, а? Не като у дома, ама е хубаво, не намирате ли?
— Много хубаво. Не като у дома, не ще и дума.
Пихме. Конякът беше превъзходен. Дойде Анри с вещите ни и ги сложи върху един стол.
Проверих раницата. Всичко беше налице.
— Наред е — казах аз на подофицера.
— По вина на младежа — обясни кръчмарят. — Свободен си, Анри! Пръждосвай се!
— Благодаря, подофицер — каза Хелен. — Вие сте истински немец и кавалер.
Подофицерът козирува. Беше под двадесет и пет години.
— Ето сметката за бутилките „Дюбоне“ и „Перно“, дето бяха счупени — каза съдържателят, отново добил смелост.
Хелен преведе.
— Без кавалерство — добави тя. — Беше самоотбрана.
Подофицерът взе най-близкостоящата бутилка от тезгяха.
— Позволете — галантно се обърна той. — В края на краищата не напразно сме победители!
— Мадам не пие „Коантро“ — обясних аз. — Вземете коняка, подофицер, макар и да е наченат.
Подофицерът поднесе на Хелен бутилката. Аз я пъхнах в раницата. Сбогувахме се пред вратата. Тревожех се, че войникът ще поиска да ни придружи до колата, но Хелен се справи отлично.
— Подобно нещо у нас не може да се случи — каза с гордост младият човек на сбогуване. — У нас цари ред.
Проследих го с поглед. Ред, помислих си аз. С изтезания, с изстрели в тила и масови убийства! Предпочитам да са сто хиляди дребни мошеници като този тук!
— Как се чувствуваш? — попита Хелен.
— Добре. Не знаех, че умееш така да псуваш.
Тя се засмя.
