— Научих се в лагера. Как облекчава само! Изведнъж от плещите ми се смъкна цяла година заточение! Само не знам ти къде се научи да се биеш със счупени бутилки и да докарваш хората до евнуси!
— В борба за човешките права — отговорих аз. — Живеем в епохата на парадоксите. Водим война, за да запазим мира.
Така бе горе-долу. Принудени бяхме да лъжем и да мамим, за да се защищаваме и да останем живи. През следващите седмици крадях на селяните овошките от дърветата и млякото от зимниците им. Бе щастливо време — опасно, объркано и жалко, понякога безутешно, често пъти комично — ала никога горчиво. Току-що ви разказах инцидента с кръчмаря; появиха се и други подобни ситуации. Навярно и това ви е познато.
Кимнах.
— Ако можеха да се приемат така, често те биваха и смешни.
— Научих се — отвърна Шварц. — От Хелен. Тя бе човек, в който миналото бе престанало да се наслагва. Онова, което понякога само бегло бях почувствувал в себе си, у нея се превръщаше в сияйно настояще. Ден по ден миналото в нея се разпукваше, както ледът след онзи призрачен Ездач по Боденското езеро. Затова пък всичко се стремеше към настоящето. Това, което при други се разпределя за цял живот, при нея се съсредоточаваше за момента, ала то не бе някакво вцепенено съсредоточаване, а волно, ведро като Моцарт и неумолимо като смъртта. Понятията морал и отговорност, в техния сковаващ смисъл, вече не съществуваха; по-висши, почти извънземни закони ги заместиха. Вече не й оставаше време за нещо друго. Искреше като фойерверк, без пепел. Не искаше да се спаси; тогава още не го вярвах. Тя знаеше, че е невъзможно да бъде спасена, но прие, защото аз настоявах, и аз, глупакът, я влачих по пътя към Голгота цели дванадесет спирки от Бордо до Байон, а след туй по безкрайния път към Марсилия и обратно дотук.
Когато се върнахме, намерихме замъка окупиран. Видяхме униформи, войници, които мъкнеха дървени тезгяхи и няколко офицера с бричове на летци и високи лъскави ботуши, които се перчеха насам-натам като чуждоземни пауни.
Наблюдавахме ги от парка, скрити зад един бук и една мраморна богиня. Бе късен, галещ като коприна следобед.
— Оставили ли сме нещо оттатък? — попитах аз.
— Ябълките по дърветата, въздуха, златния октомври и мечтите ни — отговори Хелен.
— Навсякъде сме ги оставили. Като летящи паяжини наесен.
Офицерът на терасата даде няколко резки команди.
— Гласът на двадесети век — каза Хелен. — Да си тръгваме. Къде ще спим тази нощ?
— В някое сено, а може би и в легло. Заедно във всички случаи — отговорих аз.
XVI
— Спомняте ли си площада пред консулството в Байон? — попита Шварц. — Редиците от по четирима бегълци, които след това се разтуряха и в паника блокираха входа, отчаяно стенеха, плачеха и се бореха за място?
— Спомням си, че имаше номера за местата — отвърнах аз. — Те даваха правото да се стои отвън. Въпреки това тълпата блокираше входа. Когато отваряха прозорците, стоновете се превръщаха във викове и ревове и трябваше да хвърлят паспортите през тях. Тази гора от протегнати ръце!
По-хубавичката от двете жени, които още будуваха в кръчмата, се затътри с прозявки към нас.
— Вие сте просто смешни — каза тя. — Говорите, говорите! Ние обаче трябва да спим вече. Ако ви се седи още някъде — всички кръчми в града са вече отворени.
Тя разтвори вратата. Утрото нахлу бяло и кресливо. Слънцето грееше. Тя пак затвори вратата. Погледнах часовника.
— Параходът няма да отплува днес следобед — заяви Шварц. — Ще замине едва утре вечер.
Не му вярвах. Той разбра.
— Да идем някъде — предложи той.
След тихата кръчма шумът навън бе почти непоносим. Шварц се спря.
— Тичат, крещят! — Той се загледа в дружина деца, които мъкнеха кошове с риба. — Все нататък! Сякаш никой не липсва!
Слязохме надолу към пристанището. Водата се вълнуваше, вятърът бе хладен и силен, слънцето — сурово, без топлинка; плющяха платна и всеки дейно се занимаваше с утрото, с работата и със себе си. Сред цялото това оживление ние се плъзгахме като увехнали цветя.
— Все още ли не вярвате, че параходът заминава утре? — попита ме Шварц.
На безмилостната светлина той изглеждаше много уморен и съсипан.
— Не мога да повярвам. Преди това ми казахте, че тръгва днес. Да попитаме. Много е важно за мен.
— И за мен беше тъй важно. След това изведнъж престава да бъде важно.
Не отговорих. Продължихме нататък. Внезапно ме бе обзело бясно нетърпение. Празнорек, скоклив, животът си искаше своето. Нощта бе изтекла. И за какво ли бе това илюзорно обещание?
Спряхме пред един магазин с проспекти. Бяла табела на прозореца известяваше, че заминаването на парахода е отложено за следния ден.
— Свършвам — каза Шварц.
Бях спечелил един ден. Опитах се да вляза въпреки табелата. Бе затворено още. Около десетина души ме наблюдаваха. Спуснаха се от различни страни, когато натиснах бравата. Бяха емигранти. Щом видяха, че вратата е затворена, те се извърнаха и отново се престориха, че разглеждат витрината.
— Сам виждате, че имате още време — каза Шварц и предложи да пием кафе на пристанището.
Той набързо изпи горещото кафе и прилепи ръце към чашата, сякаш мръзнеше.
— Колко е часът? — попита той.
— Седем и половина.
— Един час — промърмори той. — След един час ще дойдат. — Той вдигна очи. — Не желая да ви разказвам някоя йеремиада. Така ли звучи?
— Не.
— Как звучи?
Колебаех се.
— Като историята на една любов.
Внезапно лицето му се отпусна.
— Благодаря — каза той. След това се съсредоточи. — Злото започна от Биариц. Бях чул, че от Сен Жан дьо Луц трябвало да отпътува една гемия. Не се оказа вярно. Когато се върнах в пансиона, заварих Хелен да лежи на пода с разкривено лице.
— Гърч — прошепна тя. — Сега ще мине. Остави ме!
— Ще повикам незабавно лекар.
— Никакъв лекар — изхриптя тя. — Не е нужно. Сега ще мине. Върви! Върни се след пет минути. Остави ме сама! Направи каквото ти казвам! Никакъв лекар! Върви най-после! — изкрещя тя. — Знам какво говоря. Ела след десет минути. Тогава можеш…
Тя ми махна да вървя. Вече не бе в състояние да говори; ала очите й бяха изпълнени с една толкова ужасяваща, неясна молба, че излязох. Стоях навън и се взирах в улицата. После потърсих лекар. Казаха ми, че някой си доктор Дюбоа живее само през две-три улици. Прибягах дотам. Той се облече и тръгна с мен.
Когато пристигнахме, Хелен лежеше на леглото. Лицето й беше влажно от пот; но беше по- спокойна.
— Довел си лекар — изрече тя тъй недружелюбно, сякаш бях най-големият й враг.
Доктор Дюбоа се приближи с лека стъпка.
— Не съм болна — каза тя.
— Мадам — с усмивка каза доктор Дюбоа, — не предпочитате ли да предоставите на един лекар да установи това?
