другите го грабнаха и теглиха чоп кой да го вземе. Спечели го малката с червените коси.
— Ах, така значи; разбира се, тя изобщо няма документи. Сигурно и мъртвата е останала доволна.
— Искате ли да я видите?
— Не — отвърнах аз.
— Да — настоя Хелен.
Отидох с Хелен. Мъртвата окончателно бе спряла да кърви. Когато се качихме, заварихме две емигрантки да я мият. Тъкмо я обръщаха като бяла дъска. Косите й висяха до земята.
— Излезте! — изсъска ми едната.
Аз тръгнах. Хелен остана. След известно време се върнах, за да я взема. Тя стоеше сама в тясната стаичка до долния край на леглото и гледаше втренчено бялото, хлътнало лице, с едното око полуотворено.
— Хайде сега — казах аз.
— Така изглеждаме после — прошепна тя. — Къде ще я погребат?
— Не знам. Там, където погребват бедните. Ако струва нещо, портиерката ще се погрижи да събере пари.
Хелен не отговори. Студеният въздух нахлуваше през отворения прозорец.
— Кога ще я погребат? — попита тя.
— Утре или в други ден. Може би ще я откарат за аутопсия.
— Защо? Не вярват ли, че се е самоубила?
— Ще повярват.
Пристигна портиерката.
— Утре ще я откарат в някоя болница за аутопсия. Младите лекари се учат да оперират на такива трупове. За нея ще е все едно, а и без друго нищо не струва. Искате ли чаша кафе?
— Не — каза Хелен.
— Аз ще изпия едно — отвърна портиерката. — Странно как само се вълнува човек, нали? Пък нали всички трябва да умрем.
— Да — каза Хелен, — но никой не иска да го повярва.
Събудих се през нощта. Тя седеше в леглото и сякаш се ослушваше.
— Замириса ли ти?
— Какво?
— Мъртвата. Мирише. Затвори прозореца.
— Нищо не мирише, Хелен. Това не става тъй бързо.
— Мирише.
— Може би от клонките. — Емигрантите бяха събрали пари и поставили до мъртвата няколко лаврови клонки и една свещ.
— Защо внесоха клонките? Утре ще я нарежат, а после ще хвърлят парчетата в една кофа и ще ги продават като отпадъчно месо за животните.
— Не ги продават, а просто предават аутопсираните трупове да ги изгорят или да ги погребат — обясних аз и обвих с ръка Хелен. Тя ме отбягна.
— Не искам да бъда нарязана — каза тя.
— Защо трябва да бъдеш нарязана?
— Обещай ми — каза тя, без да ме слуша.
— Нищо не ми струва да обещая.
— Затвори прозореца. Пак ми замириса.
Станах и затворих прозореца. Навън грееше ясният месец, а котката бе клекнала до прозореца. Тя изсъска и отскочи, когато крилото на прозореца я докосна.
— Какво беше това? — попита Хелен зад мен.
— Котката.
— И тя надушва, Виждаш ли?
Обърнах се.
— Седи тук всяка нощ и очаква канарчето да излезе от кафеза. Заспи пак, Хелен. Сънувала си. Наистина нищо не мирише от другата стая.
— Тогава може би аз мириша?
Погледнах я втренчено.
— Тук никой не мирише, Хелен, сънувала си.
— Щом не е тя, трябва да съм аз. Престани с тези лъжи! — внезапно остро отвърна тя.
— Боже мой, Хелен! Никой не мирише! Ако изобщо би могло да мирише на нещо, то ще е на чесън долу от ресторанта. Ето! — взех едно от шишенцата одеколон, с които търгувах на черно по това време, и поръсих наоколо няколко капки. — Така, сега въздухът е свеж.
Тя все още бе седнала в леглото.
— Значи, признаваш — каза тя. — Иначе не би използвал одеколон.
— Няма какво да признавам. Направих го само за да те успокоя.
— Знам, че го мислиш — отговори тя. — Ти мислиш, че мириша. Както тази до нас. Не лъжи! Виждам го по погледа ти, отдавна! Смяташ ли, че не усещам как ме гледаш, когато мислиш, че не те забелязвам! Знам, че се гнусиш от мен, знам това, виждам го, чувствувам го всеки ден. Знам какво мислиш! Ти не вярваш на това, което казват лекарите! Ти вярваш нещо друго и мислиш, че ще можеш да го помиришеш, и се гнусиш от мен! Защо не си честен и не го кажеш?
Известно време не отроних дума. Ако имаше да каже нещо повече, трябваше да го каже. Ала тя мълчеше. Усещах, че трепереше. Хелен седеше в леглото — неясна, бледа, извита дъга, подпряна на ръцете, с огромните хлътнали очи и силно начервените устни — дни наред тя се червеше вече и преди лягане — и ме гледаше втренчено като ранен звяр, който иска да скочи върху мен.
Мина много време, докато се успокои. Накрая почуках у Баум от първия етаж и купих от него едно джобно шише коняк. Седяхме в леглото, изпихме го и чакахме утрото. Хората, които отнесоха трупа, дойдоха рано. Те затрополиха с тежките си обувки нагоре по стълбите. Носилката се блъскаше в стените на тесния коридор. През тънката стена глухо се долавяха шегите им. Час по-късно дойдоха новите наематели.
XVII
Няколко дни аз търгувах с кухненски принадлежности. Рендета от ламарина, ножове, резачки за зеленчук и малки неща, за които не беше необходим подозрителният куфар. На два пъти се върнах в стаята си по-рано от обикновено и не намерих Хелен. Почаках, разтревожих се, но портиерката ми обясни, че никой ме идвал да я взема. Била излязла преди няколко часа. Случвало се често.
Върна се късно вечерта. Лицето й не издаваше нищо. Не ме погледна. Не знаех как да постъпя, но щеше да е още, по-странно, ако не я питам нищо.
— Къде беше, Хелен? — не издържах все пак аз.
— На разходка.
— В такова време?
— Да, в такова време! Не ме контролирай!
— Не те контролирам — казах аз. — Само се тревожех да не те е заловила полицията.
Тя рязко се изсмя.
— Полицията вече няма да ме залови.
— Бих искал да повярвам.
Тя ме погледна втренчено.
— Ако продължаваш да питаш, ще изляза пак. Не мога да понасям постоянно да ме наблюдаваш, не разбираш ли? Къщите навън не ме наблюдават! Безразлична съм им! Безразлична съм на хората, които минават край мен. Те не ме питат и не ме наблюдават!
Разбрах какво искаше да каже. Навън никой не знаеше, че е болна. Там тя не беше пациент; беше жена. И искаше да остане жена. Искаше да живее; но да бъде пациент за нея означаваше бавно да
