Превърнах се в баснословна опера. Видях, че всички същества са под фаталния знак на щастието: действието не е животът, а начин да се пилее някаква сила. И раздразнение. Моралът е слабостта на нашия мозък.
На всяко създание — мислех си — му подхождат още няколко други живота. Този господин не знае какво прави. Той е ангел. А онова семейство е кучешко котило. Пред няколко души разговарях високо с един миг от предишните им животи. И тъй, аз обикнах една свиня.
Никой от софизмите на лудостта — лудостта, която затварят — не беше забравен от мен. Бих могъл да ги преразкажа всичките, посветен съм в системата.
Моето здраве бе застрашено. Ужасът настъпваше. Потъвах в съня за по няколко дни и пробудил се, продължавах най-тъжните сънища. Бях вече узрял за края и по път, изпълнен с опасности, моята слабост ме водеше към пределите на света и Кимерия, родината на мрака и вихрите.
Трябваше да пътувам, за да разпръсна всички вълшебства, стълпили се над моя разсъдък. Над морето, което обичах — сякаш трябваше да ме измие от мръсотиите, — виждах как се издига спасителният кръст. Бях прокълнат от небесната дъга. Щастието беше моята фаталност, моите угризения, моят червей: животът ми винаги ще бъде твърде безкраен, за да бъде обречен на силата и красотата.
Щастието! Зъбът му, сладостен до премала, ме предупреждаваше при първи петли — ad matutinum и Christus venit — в най-мрачните градове.
Всичко това е минало. Вече зная как да приветствам красотата.
Невъзможното
Ах! Моят живот, когато бях дете, големият път през годините, свръхестествено строг, по-безкористен от най-добрия просяк, горд, че нямам нито роднина, нито приятел — колко глупаво беше това. Едва сега го разбирам.
Имах право да презирам тези хорица, непропускащи случая да се отдават на ласки, пагубни за чистотата и здравето на нашите жени, които днес роптаят срещу нас.
Имах право за цялото мое презрение: след като съм побягнал.
Аз съм побягнал!
Нека да обясня.
Вчера все още въздишах: „Небе! Премного ли сме прокълнатите тук — долу! От дълго време съм в тяхното гъмжило! Познавам ги до един. Веднага се разпознаваме. Отвращаваме се един от друг. Милосърдието ни е чуждо. Но сме вежливи. Нашите отношения със света са твърде прилични“. Нима е чудно? Светът! Търговците! Наивниците! Ние не сме опозорени. Но избраниците — как биха ни възприели те? И тъй, има хора весели и свадливи, лъжеизбраници, щом ни трябват смирение и смелост, за да приближим до тях. Това са единствените избраници. Те не ни благославят!
