Намерил в себе си макар и за две пари разум — това минава бързо! — виждам откъде идват моите несгоди: проумях твърде късно, че ние живеем на Запад. Блатата на Запада! Не че за мене светлината е помръкнала. Формата — изчерпана. Движението — объркано!… Добре! Ето че моят дух иска на всяка цена да се обремени с всичките жестоки превратности, които е претърпял духът след залеза на Изтока. Иска го моят дух!
… Моят разум — за две пари — се изчерпа! Духът е власт и той ми повелява да бъда на Запад. Би трябвало да го накарам да млъкне, за да става, каквото аз искам.
Пратих по дяволите палмите на мъчениците, лъчите на изкуството, гордостта на изобретателите, жарта на грабителите. Пак съм на Изток, при изначалната, вечната мъдрост. Навярно това е мечтата на грубата леност!
При това съвсем не мислех за тая наслада — да се изплъзна от страданията на съвремието. Нямах предвид изродената мъдрост на Корана. Но не е ли истинско мъчение това, че след като науката възвести Християнството, човек се самозалъгва, доказва очевидното, надува се от удоволствието да повтаря все същите доводи — и живее само така. Мъчение — изтънчено и глупаво. Извор на моите духовни бълнувания. Навярно Природата би могла да се отегчава. Г-н Прюдом е роден заедно с Христос.
Но не е ли така, понеже отглеждаме мъгли! Поглъщаме треската заедно с водните зеленчуци. И пиянството, и тютюнът, и невежеството, и предаността — не е ли всичко твърде далече от мислите, от мъдростта на Изтока, нашата прародина? Защо е този съвременен свят, щом са измислени подобни отрови?
Хората на Църквата ще рекат: това се подразбира. Но вие говорите за Едема. А нищо няма за вас в историята на източните народи. Истина е: точно за Едема си мислех. Какво е за моите блянове чистотата на древните раси!
Философите: светът няма възраст. Човечеството се мести, толкова е просто. Вие сте на Запад, но имате право да живеете във вашия Изток — толкова древен, колкото ви се иска — и да живеете там добре. Не се предавайте. Философи, вие сте рожби на своя Запад.
Дух мой, пази се! Никакви опити за насилствено спасение. Упражнявай се! Ах, твърде бавно напредва за нас науката!
Но аз забелязвам, че моят дух спи.
Ако можеше и занапред да е винаги достатъчно буден — бихме стигнали по-бързо до истината, която може би ни обгражда със своите плачещи ангели. Ако беше буден до този момент, не бих отстъпил пред гибелните инстинкти — в едно отколешно време!… Ако винаги е бил достатъчно буден, бих плувал в дълбока мъдрост…
О, чистота! Чистота!
Това е мигът на пробуждане, който ме дари с видението на чистотата! Чрез духа се достига до Бога.
Разкъсваща злочестина!
Светкавицата
Човешкият труд! Експлозия, която озарява от време на време моята бездна.
„Нищо не е суета. Напред — за науката!“ — крещи съвременният Еклезиаст, тоест Всичко живо. И все пак труповете на злобните и ленивите се сгромолясват върху сърцата на другите! Ах! Живо, малко по-живо! Там, отвъд нощта. Тези бъдещи вечни възмездия — ще ни убегнат ли?
Какво мога да сторя аз? Познавам труда. Но науката е твърде тромава. Нека молитвата да препуска и светлината да гърми… Всичко е пред очите ми. Твърде просто и толкова горещо. И без мене ще мине. Зная дълга си. Ще се гордея като мнозина — стига да го изоставя.
Животът ми е прахосан. И тъй, да се преструваме, да безделничим, о, милосърдие! И ще живеем сред развлечения. Бленувайки чудовищни страсти и фантастични вселени, жалейки се, ругаейки привидността на света: въжеиграч, просяк, артист, бандит — свещенослужител! На болничното ми ложе мирисът на тамян ме лъхна още по-силно. Страж на свещените благовония, изповедник и мъченик…
В това виждам аз моето мръсно детско възпитание. Какво толкова! Бил съм на двайсет години, другите да не би да не са…
Не! Не! Сега се опълчвам срещу смъртта! Трудът изглежда твърде лек за моята надменност: моята измяна към този свят ще бъде едно изтезание, но много за кратко. В последния момент ще нападам наляво, надясно…
Тогава — о, моя скъпа, бедна душа, няма ли да загубим с теб вечността?
Утрин
Нямах ли някога младост приветлива, героична и приказна, че да я запиша върху златни страници — какво щастие! За какво престъпление, за каква ли заблуда заслужих своето днешно безсилие? Вие, които твърдите, че животните ридаят от скръб, че болните се отчайват, че мъртвите сънуват злини, опитайте се да разкажете за моето падение и за моя сън. Аз не мога, и последният просяк, с безконечните му Pater и Ave Maria, ще го обясни по-добре. Отучих се да говоря.
Но днес вече вярвам, че съм завършил разказа си за моя ад. Това бе истински ад, древният ад, чиито порти отвори Синът человечески.
В същата тая пустиня, в същата нощ пред уморените ми очи неизменно изгрява сребристата звезда, макар от това да не се вълнуват тримата влъхви: сърцето, душата, умът — тия Царе на живота. Кога ще отидем, отвъд планини и морета, за да поздравим рождеството на новия труд, новата мъдрост, бягството на тираните и на демоните, края на суеверията, да боготворим — ние първи! — Рождеството на земята!
Песента на небето! Походът на народите! Роби, да не проклинаме живота.
Сбогом
Есен е вече! Но защо да жалим за вечното слънце, щом сме се заели с откриването на божествената светлина — далече от хората, които умират заедно със сезоните.
Есен. Нашата ладия, извисила се сред неподвижните мъгли, поема към пристана на нищетата — огромния град под небе, опръскано с огън и кал. Ах, прогнилите дрипи, и хлябът, разкиснат от дъжд, пиянството, хилядите страсти, които са ме разпънали. Няма ли да изчезне тази ламя, повелителка на милиони души и мъртви тела, чакащи Страшния съд! Виждам пак своята кожа, разяждана от кал и от чума, косите и мишниците си, пълни с червеи, и един, още по-едър червей, в сърцето. Виждам се проснат сред непознати без възраст, без чувства. Бих могъл там да умра… Ужасяващи спомени! Нищетата ме отвращава.
Боя се от зимата, времето на комфорта!
Понякога виждам в небето безкрайни крайбрежия, населени с бели ликуващи народи. Огромен златен кораб издига над мене своите пъстроцветни флагове, диплени от утринен вятър. Аз създадох всичките празници, всички триумфи и драми. Опитах се да измисля нови цветя, нови звезди, нова плът и нови езици. Мислех, че вече имам свръхестествени възможности. И какво? Ще трябва да погреба въображението си, своите спомени. Свършено е с чудната слава на артист и на разказвач!
Аз! Аз, нарекъл себе си маг или ангел, останал без капка морал, съм запратен на земята, за да търся своето призвание в обятията на грубата реалност! Селянин!
Нима съм измамен? Нима милостта за мен е сестра на смъртта?
Какво пък, ще поискам прошка за това, че съм се хранил с лъжи. Е, на път!
Но няма приятелска ръка! И откъде да чакам подкрепа?
Да, новият час е — най-меко казано — твърде строг.
Защото мога да кажа, че съм спечелил победата. Скърцането със зъби, съскането на огъня, чумавите въздишки са обуздани. Всички гнусни спомени — заличени. Моите последни съжаления ме напускат — завистта към просяците, към разбойниците, към приятелите на смъртта, към всички слабоумни в света.
