— Фийби е твърде млада, за да бъде нечия съпруга. Тя е само на пет години. И не е ничия любовница, Фийби е дъщерята на Данте.
— Дъщеря ли? Че кога се е оженил? Не съм чул нищо за това. Сигурно е станало, докато е бил във Франция. Поне най-сетне ще миряса. Но тогава защо ме помоли…
— Данте Тримейн не е женен.
Баща й се втренчи в нея, онемял от слисване. Неизвестно как, но Джилиън знаеше, че това не му се случва често.
— Майката на Фийби е умряла от чума. Данте дори не е знаел за съществуването на детето, докато то не се появи буквално на прага му с всичкия си багаж. Мъжът, който е бил женен за майката на Фийби, е изоставил детето. Данте постъпи така, както е редно — прие детето и пое отговорността за него. Това нищо ли не означава за теб?
— Значи Морган има копеле, а ти наричаш това отговорност.
— Не наричай Фийби така! Тя е просто едно невинно дете!
— Няма да ти позволя да ми държиш такъв тон, Джилиън. Независимо дали си спомняш или не, аз все още съм твой баща.
Джилиън сведе поглед.
— Съжалявам, милорд.
Маркизът отново седна. Известно време остана замислен. След малко отново заговори:
— Мислех да ти съобщя по-късно това, Джилиън. Надявах се да ти дам време да свикнеш с живота си тук и може би напълно да възстановиш паметта си, но след като чух за съществуването на това дете, окончателно осъзнах, че съм предприел правилните стъпки. Ти не виждаш, Джилиън, но аз виждам. Морган те е омаял; повлиял ти е така, че да мислиш прекалено много. Дори те е накарал да защитаваш провиненията му.
— Фийби не е провинение.
— Може и така да е, но стигнах до извода, че той влага някаква цел във вашето познанство. Осъдителна цел. — Погледна я. — Смятам, че Морган иска да се ожени за теб заради детето. Имал е нужда от майка за нея; от някоя, която ще разсее репутацията й на незаконно дете.
— Глупости! Той никога не ми е предлагал да се оженим.
— Да, но на мен ми предложи. В деня, когато те доведе и останахме сами тук, в кабинета ми, той поиска ръката ти. Каза, че това щяло да те предпази от скандала, задето си била с него; но аз му отказах и го изхвърлих на улицата, където му е мястото.
Джилиън не беше сигурна, че е чула добре баща си.
— Данте те е помолил да му разрешиш да се ожени за мен?
— Да, но вдън земя да пропадна, ако позволя този номер да мине. Той е мошеник от класа, Джилиън, развратник. Защо, мислиш, го наричат Разгулния граф? Ще ти кажа защо. Защото е направил кариера, съсипвайки невинни млади момичета като теб.
— Назови едно.
— Какво?
— Назови поне едно невинно момиче, което някога Данте е съсипал.
Маркизът изглеждаше страшно затруднен.
— Ами аз…
— Не можеш, защото знаеш много добре, че никога не е съсипал името на невинно момиче. И как би могъл, след като е имал връзки само с омъжени жени?
— Мили боже, Джилиън, чуваш ли се какво приказваш?
Джилиън трябваше да признае, че това не е най-умното нещо, което някога е казвала, но все пак го бе направила.
— Ти не го познаваш така, както го познавам аз. Той не е такъв, за какъвто го мислиш.
— Говориш така, сякаш си се влюбила в този негодник.
Джилиън не отговори. Маркизът я погледна ужасено:
— О, господи, влюбила си се, така ли?
Той се обърна и отиде до прозореца. Дълго време остана там. Джилиън се чудеше какво ли ще каже след това. Но никога не бе очаквала да чуе такова нещо:
— Уредил съм сватбата ти с Гарик Фицуилям.
— Моля? — попита тя, като отново смяташе, че не е чула добре. — Кой, за бога, е този Гарик Фицуилям? — Но след като се замисли, се сети за писмата, които получаваше; нелепи писма, в които пръстите на краката й биваха оприличавани на розови листенца. — Не, нали не е онзи?
— Той е син на един мой съдружник, граф Хандли.
— Няма да се съглася с това, милорд. Не зная нищо за този човек, освен че пише лоши стихове.
— Познаваш го, Джилиън. Просто не си спомняш. По едно време показваше голяма привързаност към него. Сигурен съм, че отново ще успееш да изпиташ същите чувства. — Той се върна до бюрото си. — Гарик ще бъде на бала в двореца. Там ще се срещнеш с него и, дай боже, ще си го спомниш. И ще се омъжиш за него, Джилиън, освен ако не искаш Морган да бъде хвърлен в Тауър и да гние там до края на живота си.
— Какво искаш да кажеш?
— Убеден съм, че Морган е организирал отвличането и целия този фарс с амнезията ти. Смятам, че го е направил, за да отмъсти на нашето семейство. Разбира се, не мога да бъда напълно сигурен, докато ти не възвърнеш паметта си и не ни кажеш кой наистина те е отвлякъл. Надявах се, че мога дотогава да отложа сватбата ти с Гарик, за да можеш да се убедиш, че това е истина, че Морган е злодей, но, изглежда, няма да мога да направя това. Следователно ще започнем с приготовленията. С Гарик Фицуилям ще се ожените колкото е възможно по-скоро. И ако се съпротивляваш, Джилиън, няма да имам друг избор, освен да осъдя Морган за отвличане, изнасилване и дори магьосничество, ако се наложи.
— Данте никога не ме е докосвал!
— Откъде знаеш? Ти дори не си спомняш името си.
— Казвам ти, Данте никога не е бил друг освен почтен в отношенията си с мен.
— Почтен, ха! Този негодник няма и една почтена клетка в тялото си. Ще удържа на обещанието си, Джилиън. Ако откажеш да се омъжиш за Гарик, ще се погрижа Морган да бъде осъден. А с тази негова репутация на кого, мислиш, че ще повярва кралят?
Джилиън усети вкуса на страха. Беше кисел и неприятен и се опита да го преглътне. Не можеше да направи нищо, за да спре баща си.
— Защо правиш това? Аз съм твоя дъщеря. Мислех, че ме обичаш.
— Наистина те обичам, Джилиън. И именно затова го правя — за да те предпазя от по-нататъшна опасност от него. Бракът е единственият начин този проблем да се реши веднъж завинаги. Знаеш ли какво ще направи с името ти една връзка с Разгулния граф?
— Престани да го наричаш така.
— Взел съм решение. Разбра добре условията ми. И недей да си мислиш, че няма да се погрижа да ги изпълниш, Джилиън. Не ще позволя да бъда използван от този подлец. Той може и да си мисли, че ще избяга от огньовете на ада, като се промъкне в рая с теб, но греши. Трябва да понесе това, до което са го довели действията му. Човек не може да избяга от миналото си. Всички трябва да отговарят за греховете си, всички. Някой ден, когато паметта ти се върне, ще ми благодариш за това и ще разбереш, че съм направил всичко за твое добро.
Данте се изправи в момента, в който лакеят отвори вратата. Докато наблюдаваше как след него влиза висок тъмнокос мъж, неохотно си призна, че се чувства по-нервен, отколкото му се иска. Сви едната си ръка в юмрук.
Крал Чарлз отпрати лакея с жест и погледна Данте.
— Морган, ти си или много смел, или много глупав, за да дойдеш тук.
Данте коленичи почтително, наведе глава, хвана ръката на краля и целуна пръстена му в знак на уважение.
— През последните три години имах възможността много да размишлявам над същия въпрос, Ваше
