Щяха да се присъединят към тях малко след започването на танците. Всичко това бе част от плана да се направи завръщането на Джилиън в обществото колкото се може по-незабележимо. Ако цялата фамилия дойдеше заедно, това щеше да предизвика въпроси, а въпросите, както бе казано на Джилиън, трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.
Клер се извини тайнствено в момента на пристигането им и изчезна в един тъмен ъгъл на градината, за да намери, според думите й, някаква своя приятелка. И оттогава не се бе появявала.
Застанала сред бляскавите гости в балната зала, Джилиън докосна колието със Синия Джон, което висеше точено под вдлъбнатината на шията й. Помисли си, че може би работата й няма да стане. С толкова много гости на бала можеше да се окаже доста трудно да открие похитителя си. Може би дори невъзможно.
— Винаги ли е така? — попита тя, докато си пробиваха път и тъй трудно се придвижваха напред.
Дори се засмя.
— Искаш да кажеш като най-оживения ден на пазара за добитък в Ланкашир? Така го наричаше преди и да, скъпа Джилиън, винаги е така. — Тя посочи огромната зала.
Там, на южната стена, са младите дами, които за съжаление не са толкова привлекателни или с добра зестра, за да се радват на внимание, за разлика от по-привилегированите си сестри, младите дами, които вече са заобиколени от нетърпеливи ухажори в центъра на залата. А онези дами, които виждаш там, са като мен. Имали са достатъчно късмет да се омъжат и затова им се позволява свободата да се разхождат из цялата зала. И с теб ще бъде така, щом се омъжиш за Гарик.
Джилиън се намръщи. Да се омъжи за него? Самата мисъл да прекарва дните си, слушайки смешните му поеми, я караше да й се завива свят. На всичкото отгоре още не го бе видяла. Баща й упорито настояваше да се омъжи за него и бе подновил заплахите си, че ще накара да арестуват и подведат под отговорност Данте.
Но Джилиън имаше други планове.
— А онези, по-възрастните — като майка ти — прекъсна мислите й Джоанна, — са заточени на балкона и северната стена, седят на изключително неудобни столове, докато гледат как нашата младеж преминава край тях като дим в комина, изнизващ се пред очите им.
— Господи — каза Джилиън, когато зърна натруфен джентълмен с перука от гъсти червени къдрици, които почти закриваха главата му, — тук прилича повече на цирк, отколкото на търг.
— Много добро определение — отвърна Дори. — И това, което носи този мъж, се счита за модно. — Ще продължим ли към дансинга?
Няколко глави се обърнаха, когато трите заслизаха по стъпалата, за да се смесят с изрисуваната и напудрена тълпа. Движеха се бавно, за да дадат възможност на Джилиън да оглежда внимателно лицата, които минаваха през очите й. Може би ако застанеше лице в лице с похитителя си, паметта й щеше да се възвърне. Със сигурност щеше да го разпознае в момента, в който го видеше. И нима нямаше да е страхотно да го разкрие пред всичките тези хора? Данте щеше да бъде публично реабилитиран. Но докато Джилиън вървеше бавно из залата, лицата се смесваха пред очите й. Никое от тях не й изглеждаше познато.
— Запомни, Джилиън — каза Джоанна, — заминала си в провинцията, за да посетиш болната си леля. Ако някой се приближи към теб, или аз, или Дори ще ти прошепнем името му в ухото ти, или пък по някакъв начин ще ти разкрием самоличността му в разговора. Баща ти настоява никой да не разбере за амнезията.
Джилиън искаше да каже на майка си, че според нея би било по-просто да се говори истината, но така и нямаше тази възможност. Джоанна вече се усмихваше на възрастна жена, която си пробиваше път към тях през тълпата.
— А, лейди Даулинджър, как сте тази вечер?
— Страдам от главоболие, каквото светът не познава, Джоанна, и това ме прави заядлива, както винаги. — Тя погледна Дори. — А ти изглеждаш бременна като всякога, Доротея. Трябва ли изобщо да се показваш на публично място? Джоанна, не можеш ли да убедиш сина си да остави горкото момиче достатъчно време, за да се възстанови от предишното дете?
И преди Джоанна да успее да отговори, лейди Даулинджър погледна към Джилиън.
— Не съм те виждала напоследък, Джилиън. Как очакваш да пипнеш съпруг, като през цялото време криеш хубавичкото си личице зад кориците на книгите? Къде беше потънала досега?
Джилиън се намръщи:
— Бях в провинцията, на гости на леля ми. Тя беше болна.
— Леля ти ли? — Лейди Даулинджър присви очи. — Че коя от двете трябва да е — Пердита, сестрата на майка ти, или Една, тази на баща ти?
Джилиън погледна майка си. Никога не бяха споменавали името на лелята, която трябваше да е посетила. Джилиън със сигурност не искаше да сбърка.
— Перди се поразболя и повика Джилиън — намеси се Джоанна. — Знаеш, че винаги е обичала дъщеря ни. Джилиън й правеше чудесна компания, докато се възстановяваше.
Лейди Даулинджър като че ли се задоволи с това обяснение, защото смени темата:
— Моето момче — Хъмфри — е тук тази вечер, Джилиън. Подобно на леля ти Перди, и той те обича. Надявам се поне да го удостоиш с един танц.
— Ами аз…
— Недей много да умуваш, скъпа. Не те моля да се сгодиш за него, за бога! Ти си твърде голяма лъжица за неговата уста. Нали разбираш, прекалено си умна за него. Но може би ако го видят с теб, някое късогледо същество ще си помисли, че има някакви достойнства и ще се смили над него.
Джилиън я погледна учудено. Нима тази дама говореше за сина си?
— Разбира се, лейди Даулинджър — рече тя. — Бих била повече от щастлива да танцувам със сина ви.
— Веднага ще уведомя Хъмфри.
Джоанна изгледа Джилиън.
— Може би ще трябва да се придвижим по-далече от вратата, за да позволим и на други да влязат в залата. Радвам се, че си поговорихме, лейди Даулинджър.
Трите продължиха пътя си през залата. Беше им трудно да се придвижват. Тълпата ставаше все по- плътна с всяка изминала секунда, понеже с гостите се смесиха многобройни слуги, промъкващи се с пълни табли закуски и напитки.
— О, господи! — каза Джоанна. — Ако знаех, че тази вечер ще е такава блъсканица, щях да предложа да изведем Джилиън на по-малко оживено събитие. Изглежда, всички са се завърнали в града и присъстват тук тази вечер. Надявам се да не се получи някоя неприятност с тази амнезия на Джилиън и…
— Джилиън!
Два пискливи, развълнувани женски гласа надвикаха тълпата. Джилиън се обърна точно когато две млади дами се втурнаха към тях, пискайки от задоволство. Всъщност изглеждаха доста глупаво.
— Тази с жълтото е Фелисити Сейнт Джон, а другата е Прудънс Феърчайлд — промърмори бързо в ухото й Дори.
— Двете са най-добрите ти приятелки.
— Така ли? — Джилиън се обърна и се усмихна радостно.
— Фелисити, Прудънс, радвам се да ви видя!
Чу как зад гърба й Дори си пое рязко дъх. Нима вече бе сбъркала нещо?
— Какви са тия официалности, Джилиън, мила — каза Прудънс и впери поглед в Джилиън, сякаш бе забелязала нещо необичайно в нея. — Не си ме наричала „Прудънс“ от десет години, когато се запознахме в Училището за млади и впечатляващи девици на госпожица Скидмор. И никой не нарича Лети „Фелисити“. Това е името на майка й.
— Момичета — намеси се Джоанна, за да спаси дъщеря си, — научих, че Нейно величество възнамерява да присъства тази вечер на празненството. Видя ли я вече, Пру? Чух да разправят, че щяла да бъде облечена в най-новото творение на мадам Олга.
— О, лейди Адамли, Нейно величество още не е пристигнала, но се говори, че щяла да дойде малко след появяването на краля, за да заеме полагащото й се място, след като онази Касълмейн вече определено не се радва на привързаността на краля. Разправят, че е просто въпрос на време царуването на Барбара
