Джилиън се обърна по посока на дълбокия глас, който говореше зад гърба й. Пред нея стоеше висок мъж, изключително впечатляващ. Косата му беше подредена в изобилни черни къдрици, които стигаха до под широките му рамене. Костюмът му в бяло и златно проблясваше на светлината на свещите. Той й се усмихна и в очите му затанцуваха искрици на зле прикрита веселост от объркания й вид.
Едва тогава Джилиън разбра, че това е кралят. Някой я дръпна за полите и зад нея се чу шепотът на Арчи:
— Реверанс, Джилиън, реверанс, преди да ни вкараш в беля!
Джилиън направи нервен и несигурен реверанс. Кралят пристъпи крачка към нея и тя вдигна поглед. Той протегна ръка, хвана нейната и я целуна нежно. Къдравият му мустак погъделичка пръстите й.
— Вие сте лейди Джилиън Форестър, нали?
Джилиън се огледа за помощ, но всички още бяха приведени. Почувства се нелепо, застанала права сред морето от наведени глави с елегантни фризури.
— Да, Ваше Величество, аз съм Джилиън Форестър.
— И аз така си помислих. Един мой много близък приятел ми разказа днес за вашето положение. Разбирам, че току-що сте се завърнали в Двора. — Намигна й. — Не беше ли болна леля в провинцията?
Някой му е разказал за нейното положение? Какво ли искаше да каже? Джилиън не знаеше какво да прави. Нещо й подсказваше, че просто трябва да се съгласява с всичко, което каже този мъж.
— Да, Ваше Величество.
— Щастливи сме, че успяхте да се върнете в двореца, за да го украсявате, скъпа моя. — Той погледна колието й. — Красив камък, лейди Джилиън. Мога ли да попитам откъде го имате?
Джилиън вдигна ръка и докосна Синия Джон.
— Подарък ми е, Ваше Величество, от един приятел.
— Предполагам, че от изключително близък до сърцето ви приятел?
Джилиън погледна изпитателно в очите на краля.
— Да, Ваше Величество.
Кралят се усмихна.
— Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък. Приятна вечер, лейди Джилиън. — Чарлз отстъпи назад и направи знак на оркестъра. — Моля, свирете. Да започваме с танците, преди някой да се сецне в кръста.
Думите му бяха последвани от смях. Кралят продължи нататък. Разговорите се подновиха. Всички около Джилиън се изправиха.
— Мили боже, Джилиън — каза Дори, — съзнаваш ли, че току-що говори с краля на Англия?
Джилиън не можа да отговори. Все още се опитваше да разгадае какво е искал да й каже.
Надяваме се винаги да пазите този рядък и ценен подарък.
Някак не й се вярваше, че е имал предвид само колието й.
— Знаеш ли, Джилиън — рече Марселъс, — Негово величество може би току-що те посочи за свое следващо завоевание.
Гарик се обърна и я изгледа. Начервените му устни се свиха кисело.
— Глупости, Марселъс — отговори Джилиън и също се намръщи. — Той просто искаше да отбележи колко е хубаво колието ми. Това е всичко. — Тя посочи към другата страна на залата, където кралят целуваше ръката на красива млада брюнетка, преди да я поведе към дансинга. — Нали виждаш, вече се придвижи нататък.
Джоанна се върна с Лети и Пру.
— Привиждаше ли ми се или Джилиън говореше с краля? — попита тя.
— Нашата Джилиън направо омая Негово величество — каза Марселъс и намигна игриво на сестра си.
— Надявам се, че не си казала нищо своенравно на Негово величество, Джилиън.
— Как би могла Джилиън да направи това, лейди Адамли? — попита Пру.
— Няма нужда да се притесняваш — намеси се Джилиън. — И всички вие. С Негово величество си разменихме само няколко любезности. Нищо повече.
Побъбриха още малко, докато свърши първият танц. Джилиън се обърна и забеляза младеж с рижа като морков коса да се приближава бързо. До него, подобно на военен кораб, проправящ си път сред море от по-малки съдове, вървеше тромавата лейди Даулинджър.
— Д-добър вечер, лейди Джилиън.
Несъмнено това беше сър Хъмфри. Джилиън му се усмихна и започна да го оглежда. Сигурно го бе познавала, преди да загуби паметта си; семействата им, изглежда, бяха близки. Може и да й беше ухажор. Дали бе истинският виновник? Не изглеждаше като човек, който би могъл да извърши отвличане. Всъщност дори не изглеждаше достатъчно голям, за да му се позволява да стои буден до толкова късно. Все пак имаше само един начин да се увери.
— Колко се радвам да ви видя, сър Хъмфри.
Джилиън му протегна ръка. Той я пое и бързо я целуна със силно свити устни. Ръката му трепереше нервно, а дланта му беше гореща и влажна.
— Изглеждате прекрасно тази вечер, лейди Джилиън.
— Сър Хъмфри, какво е това на рамото ви?
И преди той да успее да погледне сам, Джилиън се наведе напред и се престори, че маха нещо. След това си пое дълбоко дъх и по този начин задраска първото име от списъка на вероятните заподозрени.
— Ето, сър Хъмфри — каза тя, като отстъпи назад. — Беше само някаква прашинка.
— Джилиън, казах на Хъмфри, че си изразила желание да танцуваш с него.
Гарик, който до този момент стоеше настрана, неочаквано пристъпи напред. Всъщност Джилиън напълно бе забравила за него, но яркото му облекло отново подсети всички за присъствието му.
— Смятам, че аз трябва да танцувам с лейди Джилиън този танц.
— Всъщност, господа — долетя дълбок, властен глас иззад тях, — сигурен съм, че този танц вече е обещан на мен.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Данте се бе появил най-неочаквано и стоеше, протегнал ръка към Джилиън.
— Ще ме удостоите ли с този танц, лейди Джилиън?
Пру и Лети ахнаха едновременно. Джоанна се покашля силно. Джилиън се огледа в претъпканата зала. Изглежда, вниманието на всички беше насочено към Данте. Мислите на хората почти се чуваха.
Разгулният граф Морган се бе завърнал от изгнание.
Джилиън потисна първата си реакция, която, разбира се, беше да се съгласи. Щеше да бъде чудесно да са двамата заедно пред всичките тези хора; да им покаже, че той не е такъв, за какъвто го мислят. Но това с нищо нямаше да й помогне в разследването. Вече знаеше, че Данте не я е отвлякъл. И с толкова много хора в залата, всеки от които можеше да е извършителят, й бе нужен всеки танц и всяка минута от вечерта, за да го открие. Да, трябваше да намери похитителя си.
От предупредителния блясък в очите на Данте Джилиън разбра, че той знае какво е намислила. С поканата си за танц, очевидно поемайки риск от сблъсък със семейството й, той се опитваше да я възпре.
— Не, милорд — отговори Джилиън, като се усмихваше учтиво. — Благодаря ви, но лейди Даулинджър е права. Вече обещах този танц на сър Хъмфри.
Пру и Лети я погледнаха със зяпнали уста. Джилиън погледна Хъмфри, който като че ли се бе приближил още, малко към полите на майка си. Лицето бе започнало да придобива същия червен цвят като косата му под гневния поглед на Данте.
— Аз… ъ-ъ… ако предпочитате, лейди Джилиън, можете, разбира се…
— По дяволите! — каза Данте, вече очевидно раздразнен. — Танцувай е мен, Джилиън, иначе горкото пале ще се подмокри!
Без да й даде възможност да отговори, той я сграбчи за ръката и тръгна към дансинга, като я дърпаше
